Степния вълк
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Степния вълк». Краткое содержание книги:
Пътят на примирението е изобразен като гибелен.
Къде аутсайдерът Халер може да се докосне до обществото? Вече не и в професорския дом, само старата кръчма остава убежище за единството на огорчените, самотните и нещастните за час или два, където се залъгват до следващата вечер. Драмата на Хари е болест на времето — Хесе подчертава това, пътят към хуманността е мъчителен.
Цялата му проницателност е насочена към себе си.
Вглеждането в собствената същност е болезнено, но едновременно упойва болките, причинени от света.
— И вашите пушки ли?
— И на тях трябва да им дойде редът, в случай, че още намерим време за това. Вероятно утре или вдругиден с всички ни ще бъде свършено. Вие знаете, нали, че нашата земя беше ужасно пренаселена. Е, сега ще се даде простор.
— По всеки човек ли стреляте, без избор?
— Естествено. За някои, без съмнение, трябва да се съжалява. Например за младата хубава дама би ми станало жал. Дъщеря ли ви е?
— Не, тя е моята стенографка.
— Толкова по-добре. А сега, моля, излезте от колата или се оставете да ви извадим, защото машината ще бъде унищожена.
— Предпочитам да ме унищожите заедно с нея.
— Както желаете. Позволете ми още един въпрос! Вие сте прокурор. Винаги ми е било непонятно как един човек може да бъде прокурор. Вие живеете от това, че други хора, предимно клети нещастници, биват обвинени, осъждани и наказвани. Нали?
— Така е. Аз изпълнявам дълга си. Това ми беше служебно задължение. Също както службата на палача е да убива осъдените от мене. Та нали сам вие сте поели същата служба — убивате?
— Правилно. Само че ние не убиваме по дълг, а за удоволствие, или по-скоро за неудоволствие, поради отчаяние от света. Затова убиването ни доставя известно удоволствие. Никога ли не ви е правило удоволствие да убивате?
— Вие ми досаждате. Имайте добрината да свършите работата си докрай. Ако понятието за дълг ви е непознато…
Той замълча и сви устни, сякаш искаше да се изплюе. Но от устата му излезе само мъничко кръв, която полепна по брадата.
— Почакайте — каза Густав вежливо, — понятието за дълг всеки случай не го знам, вече не. По-рано служебно се занимавах с него. Бях професор по богословие. Освен това бях войник и участвах във войната. Това, което на мен ми изглеждаше дълг и което авторитетните и висшестоящите органи някога ми заповядваха, съвсем не беше добро, от началото до край, всякога би ми било по-приятно да върша точно обратното. Но макар вече да не познавам понятието за дълг, то все пак познавам вината, може би те двете означават едно и също. Щом и аз съм от майка роден, то съм виновен, осъден съм да живея, длъжен съм да принадлежа към една държава, да бъда войник, да убивам, да плащам данъци за въоръжаване. И сега, в този момент, вината на живота отново, както някога по време на войната, ме доведе до това да трябва да убивам. Но този път не убивам с отвращение, аз се покорявам на дълга, нямам нищо против този тъп, задръстен свят да бъде разбит, аз на драго сърце помагам в това и на драго сърце сам ще загина с него.
Прокурорът силно се напрегна, за да ми се усмихне леко със слепнати от кръв устни. Не му се удаде блестящо, но все пак пролича доброто намерение.
— Добре — каза той, — значи ние сме колеги. И тъй, моля, изпълнете дълга си, господин колега.
Междувременно хубавото момиче беше седнало край пътя и паднало в несвяст.
В този момент отново някаква кола даваше сигнал, приближаваше насам с пълна скорост. Ние отдръпнахме момичето малко по-настрана, сами се притиснахме до скалите и оставихме идващата кола да се вреже в останките от другите. Шофьорът рязко натисна спирачка, колата се изправи, но спря, без да бъде разбита. Ние бързо взехме пушките в ръце и ги насочихме към новите.
— Слизайте от колата — изкомандва Густав. — Ръцете горе!
От колата излязоха трима мъже и послушно държаха ръцете си вдигнати нагоре.
— Няма ли сред вас някой лекар? — попита Густав. Те отрекоха.
— Тогава имайте добрината внимателно да извадите господина там от седалката, той е тежко ранен. А после го вземете във вашата кола и го откарайте до следващия град. Хайде, давайте!
Скоро старият господин беше настанен в другата кола, Густав изкомандва и всички тръгнаха. Междувременно нашата стенографка отново бе дошла на себе си и беше наблюдавала станалото. Харесваше ми, че имахме такава хубава плячка.
— Госпожице — каза Густав, — вие загубихте своя работодател. Да се надяваме, че иначе старият господин не ви е бил близък. Вие сте ангажирана от мене. Бъдете ни добър другар! Така, а сега трябва много да се бърза. Тук скоро ще бъде съвсем неуютно. Можете ли да се катерите, госпожице? Да? Е, хайде, ние двамата ще ви помогнем.
Сега ние тримата се покатерихме колкото можехме по-бързо в нашето покритие сред дървото. Горе на госпожицата й прилоша, но й дадохме глътка коняк и тя отново се почувства добре дотолкова, че можа да се възхити на чудесния изглед към езерото и планината и да ни каже, че се нарича Дора.
Веднага след това отдолу се зададе кола, която предпазливо заобиколи съборената, без да спре, и после веднага ускори ход.
— Хитрец — засмя се Густав и застреля водача.