Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
Скочи от седлото и захвърли юздите, убеден, че Аполония ще остане на мястото си. После предпазливо се смъкна по склона, за да стигне до Виктория.
За негово облекчение тя вече седеше на земята, обхванала с две ръце глезена си.
— Какво стана? — попита той, когато най-сетне спря пред нея.
Тя пусна глезена си и мрачният й поглед му каза, че падането ни най-малко не се е отразило на решителността й да избяга.
— Добре съм. — Ала думите бяха произнесени толкова накъсано, че причината със сигурност не беше в гнева. Байрън веднага заподозря, че изписаното на лицето й напрежение се дължи на силните болки.
Неговият гняв бе отлетял безвъзвратно още когато я видя да пада под коня. Господи, можеше да я загуби… Прогони тази мисъл още преди да я е домислил докрай, ала усети натиск в стомаха и гласът му подрезгавя от болка.
— Принцеса избяга. Позволете да ви помогна да възседнете Аполония… — И посегна да я хване под мишниците.
— Оставете ме сама!
Писъкът беше толкова пронизителен, че Байрън моментално я пусна и се сгърчи, сякаш го беше ударила. В писъка звънеше гняв, но и още нещо, което при всяка друга жена би го накарало да предположи, че е близо до пристъп на плач.
Виктория се надигна, изправи се бавно и издиша шумно, когато натовари десния си крак.
— Ще се справя сама! — изфуча тя през здраво стиснати зъби. Направи една несигурна крачка нагоре по склона и неволно изохка.
— Виктория… — подзе Байрън и усети как страхът му за нея се превърна в гняв, след като вече знаеше, че е жива. — Моля ви, милейди, бъдете разумна. Виждам, че едва стоите на краката си и нямате сили да се изкачите сама до пътя.
— Не ми трябва вашата помощ — изсъска тя, но кракът й поддаде и тя падна на ръце и колене с остър писък. Байрън се втурна към нея и сърцето му се сви от болка, като я видя коленичила и заровила пръсти в мократа трева.
— Ще ви помогна да се изправите и…
— Не! — Тя се надигна отново и направи втора крачка. Като я видя как се олюля, Байрън разбра, че трябва да предприеме нещо.
— Престанете с тези детински глупости, Виктория. Да не искате да убиете и двама ни? — Сграбчи я за лакътя, за да й даде опора, но тя се обърна към него със святкащи от гняв очи.
— Не ме докосвайте!
Юмрукът й го улучи в гърдите. Ударът не беше силен, но тя успя да освободи лакътя си, загуби равновесие и политна назад. Премести крака си, за да запази равновесие, но той поддаде под нея. Гневът по лицето й бе заместен от паника и тя се затъркаля надолу по хълма.
Падна тежко на мократа земя и се затъркаля надолу по склона. Байрън я последва, но не беше в състояние да я настигне. Десет метра, двайсет метра — един скален къс й препречи пътя, но той не можа да й се притече на помощ и само проследи как тялото й се удари в камъка. Първо хълбока и после — с шум, който го прониза до мозъка на костите и го удави в страх — главата.
Като едва дишаше, Байрън запълзя към нея.
— Проклета гордост… лудост! — изкрещя той, неспособен да даде адекватен израз на гнева и паниката, които бушуваха в гърдите му. Не знаеше дори дали има предвид нея, себе си или и двамата.
Смъкна едната й ръкавица, сграбчи студената китка и затърси отчаяно пулса. В продължение на една минута не усети нищо, но най-после го откри — слабо потреперване под върха на показалеца му.
Издиша шумно и се отпусна на колене до нея, треперещ от облекчение. Издърпа безжизненото й тяло от скалата и ръката му попадна в нещо лепкаво. Кръв. На светлата коса се бе образувало червено петно. Там главата й се бе ударила в скалата.
Не смеейки да мисли какво ще намери, Байрън отвори къдриците й на мястото, където имаше най-много кръв. Видя резка, около която вече се образуваше подутина. Опипа я внимателно — мястото беше твърдо и неподатливо, не меката, натрошена кост, от която се беше опасявал. Слава на бога! Озърна се към уютната овчарска колиба, където ги чакаше огън — и сянка. Там щеше да я подсуши и да я затопли. И да чака, докато някой ги намери.
В този миг се сети, че нямаха вода. От обяда беше останало съвсем малко вино… а без лекар Виктория можеше да умре. Да я отнесе в Ребърн Корт — може би пренасянето щеше да влоши положението, но това му се стори по-сигурно, отколкото да седи тук и да се надява, че тя няма да получи треска, преди да пристигне помощ.
Когато я вдигна на ръце, тялото й увисна безсилно. Нямаше друг избор, освен да я натовари като чувал на раменете си. От едната страна висяха главата и ръцете й, от другата — краката. Изправи се и тежестта й притисна раменете му като олово. Цилиндърът на Виктория се валяше в калта в краката му, но собствената му шапка не се виждаше никъде. Като си спомни как се бе подхлъзнал конят и като се имаше предвид колко стръмен беше склонът, шапката му можеше да е навсякъде. Вдигна глава към слънцето, което надничаше през облаците, и веднага усети парене по кожата.