Раят
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Нотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Раят». Краткое содержание книги:
Преди да създаде Пепони, Бог просто се е упражнявал с другите светове. Екзотичните племена и животни, девствената красота на планетата привличат несметен брой пътешественици, ловци, авантюристи, историци, изкусни търговци. Плодородните земи и скъпоценностите превръщат Пепони от рай в златна мина за Човека-Пионер.
Но не за дълго. Желанието му да наложи образа си във Вселената превръща приказния свят на сафарита и пътешествия в пустиня с разноплеменно общество, чието ежедневие са получовешката дипломация, войните и кръвопролитието…
Внезапно Тонка замръзна и ми направи знак да мълча. Миг по-късно се отпусна.
— Какво има?
— Гръмотръси — той посочи един шубрак на около десет метра. — Три са.
Вгледах се напрегнато.
— Нищо не виждам.
— Изчакай.
Продължих да се взирам и след половин минута долових слабо движение. Сякаш ухо трепна и изведнъж цялото животно придоби форма, а миг по-късно видях и двамата му другари. Стояха на трийсетина метра в шубрака и ни гледаха любопитно.
Най-накрая единият изсумтя, обърна се и множество тежки тела затрополиха из гората.
— Колко са?
— Около четирийсет — отвърна Тонка. — Тук са защитени и няма причина да са агресивни. Само ни гледаха, за да разберат кои сме.
— Четирийсет? — повторих изненадано. — Колко близко бяха останалите?
— На около петдесет-шестдесет метра.
Внезапно осъзнах, че нямам такава видимост наникъде, дори пътят изчезваше след завоя на половината от това разстояние.
— Как въобще са водили битки тук? Шубраците са толкова гъсти, че могат да се търсят с години.
— Откривали са се много по-често, отколкото си мислиш — каза Тонка. — Всъщност гората е била още по-гъста по време на Кризата. Единственият път тогава е бил кална пътечка от едната страна на планината.
Опитах се да си представя Уилкс, Даниел Крофърд и Фелисия Престън да се изкачват през гората, без да знаят зад кое дърво може да се крие някой калакал, и да вървят през шубраци, в които дори слънцето не прониква. Цялата планина е гъмжала от воини калакали, всеки се е чувствал на своя земя много повече от тях, но е можело да мине ден, седмица или месец без да видят и знак от тях — до момента, в който бдителността им се притъпяла. Тогава е имало хиляди гръмотръси и нощни убийци, дори няколко земни кораба, всички нервни и раздразнителни от непрестанните битки, готови да нападнат първото движещо се нещо, което им се изпречи.
Накрая въздъхнах и поклатих глава.
— Нещо не е наред ли? — попита Тонка.
— Не разбирам как са могли да водят война тук. Трябва да са били луди, за да се качат в планините.
— Или отчаяни.
— Или отчаяни — съгласих се.
— Всъщност ако се изправиш с копия и стрели срещу модерни оръжия, това е най-доброто бойно поле, което можеш да избереш.
— А щом са палели фермите и са осакатявали съседите ти, предполагам, че е трябвало да се качиш тук след тях независимо от условията.
— Условията станаха по-лоши, след като Републиката се включи във войната. Извършваха ежедневни бомбени атаки, които вредяха не толкова на калкалите, колкото докарваха животните до безумен страх. Вероятно тогава в планината е имало около петдесет хиляди гръмотръса и може би над милион екземпляра в цялата верига Юпитер, без да броим саванните дяволи и нощните убийци.
— А котките-демони?
Тонка поклати глава.
— Те живеят в саваните, тук никога не е имало кой знае колко от тях. — Качи се обратно в колата. — Готов ли си да продължим?
— Да.
Гората ставаше по-гъста, докато накрая, на около две хиляди и седемстотин метра, стигнахме до малко плато. Там имаше стара каменна фермерска къща в сечище близо до водоем, където много пъстри птици пиеха и пляскаха във водата. Тонка ми обясни, че това е вилата, където ще отседнем. Спря на огромен празен паркинг, заповяда на двама богоди в униформата на горски пазачи да вземат багажа ни и ме поведе към верандата.
— Била е ферма на колонист — обясни той. — На „джентълмен“, както предполагам би го нарекъл, защото собственикът е отглеждал храна само за домакинството си и е използвал мястото за лов по време на ваканциите си тук.
— Изглежда доста празна — отбелязах. Във всекидневната имаше само две двойки — една от хора и една от местни жители, и единственият, който обикаляше наоколо, беше възрастен мъж с много скъпа камера.
— Жалко — рече Тонка. — Мисля, че това е най-красивият ни национален резерват, но и най-рядко посещаван, тъй като има най-малко животни — или поне тук трудно се забелязват заради терена.
Щом изкачихме ниското възвишение между ливадата и вилата, открих, че се задъхвам.
— Надморската височина — обясни Тонка.
— Но досега въобще не ме притесняваше.
Той се ухили.
— Защото седеше в колата, а сега вървиш. Просто не се преуморявай и всичко ще е наред. — Заведе ме до една маса на широката тераса. — Седни и ще се почувстваш по-добре.
Последвах съвета му, а той отиде до бара, даде две монети на местния барман и миг по-късно се върна с две много студени бири.