Жажда за върхове
- Автор: Рангелова Маргарита, Робева Нешка
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жажда за върхове». Краткое содержание книги:
— Понякога нещо не върви, не върви и не върви. Вече сме отчаяни и си мислим, че точно това никога няма да успеем да изиграем. Влиза другарката Робева и казва: „Я да видим кое е невъзможното?“ Започваме, играем цялата композиция превъзходно. Тя казва: „Добре, но не разбрах за какво става въпрос? Кое не можете да изиграете?“ Обясняваме за кой елемент става въпрос. „Добре, повторете.“ Играем още веднъж и отново всичко излиза, както трябва. Още веднъж! Отново всичко е наред. Въобще не можем да обясним как става всичко това. При следващата засечка отново когато влезе другарката Робева, го изиграваме.
Питам ги все пак как си го обясняват. Не може да не са търсили отговор.
— Търсили сме, разбира се, и единственото, до което стигаме, е, че просто пред нея не можем да не го изиграем. Което не е никакъв отговор, но друг няма.
Не й казвам на Свирски какво са ми разказвали ансамблистките. Не искам да чуя такъв отговор: „Я да не говорим за мистика.“ Може да не го каже, но ще си го помисли. Струва ми се, че става въпрос за някакъв особен респект…
Когато й разказах на Нсшка за ансамблистките, тя се смееше. „Не знаех наистина, че толкова ги стряскам. Какво не бих дала да могат и големите да ти го кажат…“
Тъкмо се чудя с кого да бъде следващото интервю и идва Лида Новакова, колежката от Катовице, която не пропуска голямо състезание по спортна и художествена гимнастика, по акробатика.
— Спомняш ли си какво ти казах след Страсбург? Дори и да, напусне сега, Робева е начертала пътя на художествената гимнастика, за следващите десет години. Откровено казано, тогава мислех, че е стигнала до връх, до който и тя самата вече няма да може да се изкачи. Може ли да има по-голяма наситеност с трудност и риск? Та аз докато гледам, не мога дъх да си поема. Може ли да има по-плътен синхрон на музика и движения? Изключено! Може ли да се стигне до по-висок праг на майсторство? Как? Така се питах и си отговарях след Страсбург. Сега мога да повторя това, което казах преди година — отново начерта пътя за следващите десет години, но този път е вече много по-труден. С нетърпение ще очаквам Валядолид. Вече не казвам, че това е абсолютният връх — нейните върхове са, изглежда, много. Все по-високи…
Тръгвам към Мирко Фишер. Него не мога да го пропусна, когато става въпрос за интервюта. Та нали точно той е човекът, който през 1967 година при първата поява на Нешка на световния подиум в Копенхаген предрече — българската вихрушка Нешка Робева едва не промени представите ни за художествената гимнастика. И тъй като журналистите особено държат на верните си прогнози, всички те трябва да признаем приоритета на Мирко Фишер. Никой не беше казал нещо по-вярно, никой не го беше казал толкова рано.
Фишер току-що е предал по телефона своя репортаж за „Чешкословенски спорт“. Явно е доволен от себе си. Познавам тази възбуда, когато ти се говори, искаш да свериш с всеки срещнат своите наблюдения.
— Искащ ли да ти прочета това, което съм написал?
Разбира се, че искам. Но Мирко чете така бързо, че ми става ясно само едно — другите пипат топката като баскетболистки, а българките — като богини. Казвам:
— Мирко, много е хубаво това, което си написал, но можеш ли сега да ми обясниш по-бавно и на руски…
— Ама, разбира се. Аз винаги много съм харесвал Марта Бобо. Не, не се учудвай. Става въпрос наистина за онова малко испанче Бобо. За мене това е разбираема, достъпна гимнастика. Такава, каквато се играеше някога и каквато бях убеден доскоро, че трябва да бъде художествената гимнастика, Вашите отидоха много напред. Потискат с превъзходството си. Това е гимнастика на бъдещето. Ненапразно взимате всички титли и медали. Това право никой не може да ви оспори, но пък и на мене никой не може да мн оспори правото да харесвам повече от всички Марта Бобо. Забележи — не казвам Бошанска, не казвам Хавличкова, а знаеш, че съм толкова чех, колкото ти си българка. Това е първото състезание, на което Марта Бобо не ми харесва. Опитвам се да си го обясня и стигам до това, че е виновна Анелия Раленкова. Състезанието си върви, а виждам, че не е само Анелия. Всичките ваши момичета. Накрая стигам до истинския отговор. Виновна е вашата Нешка Робева. Защото това, което прави тя, е наистина свръхестествено. Сега, когато гледам Марта Бобо и всички останали гимнастички, които не са от българския отбор, ми се струва, че пипат топката като баскетболистки. Вашите я движат с ласка, с обич, с някаква нежност, мекота, която явно на този етап е непосилна за никого от другите отбори.
Аз не искам да говоря за другите качества на вашите гимнастички. Никой не е постигнал и скоро няма да постигне тази височина при изхвърлянето на уредите, съчетана със сложните елементи, които правят, докато уредът се върне в ръцете им точно, безпогрешно. Неестествено безпогрешно. Никой няма да стигне скоро до амплитудата, която имат вашите гимнастички. Никой скоро няма да стигне до силата, до тази невероятна артистичност, до която са стигнали. Пак повтарям: това не е нещо, което може да спечели моите симпатии. Възторг — да, но аз си предпочитах обикновената, жизнерадостната гимнастика на Марта Бобо. Сега вашата Нешка Робева разколеба нещо, което вече смятах за непоклатимо. Накара ме да видя, че Марта поема топката като баскетболистка, Раленкова — като богиня… Разбираш ли точно какво искам да кажа?