То
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #21
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-17-083596-6
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «То». Краткое содержание книги:
Сега отново някой убива деца и потиснатите им спомени от онова лято се връщат, докато се готвят за битка с чудовището, спотайващо се в каналите на Дери…
А през години, които Албърт Карсън несъмнено би нарекъл „години на цикъла“, броят на изчезналите излита главоломно нагоре. Например през 1930 — годината на пожара в „Черното петно“ — от Дери са изчезнали над сто и седемдесет деца… а не забравяйте, че става дума само за случаите, когато полицията е била известена и трябвало да отрази произшествието. Нищо чудно, заяви сегашният полицейски шеф, когато му показах статистиката. Било е по време на Депресията. Сигурно на повечето от тях им е писнало да нагъват картофена супа или да си лягат гладни и са хванали пътя с надеждата за нещо по-добро.
През 1958 година в Дери е било съобщено за изчезването на сто двадесет и седем деца на възраст от три до деветнадесет години. Имало ли е Депресия през 1958? — запитах аз полицейския шеф Радмейкър. Не, каза той. Но хората непрестанно се местят насам-натам, Хенлън. А децата пък съвсем не ги свърта на едно място. Приберат се по-късничко след среща, скарат се с техните — и хайде, запрашват нанякъде.
Показах му снимката на Чад Лоу, отпечатана в „Дери нюз“ през април 1958. Мислите ли, че и той е избягал след скарване с родителите си заради закъснение подир среща, Радмейкър? По време на изчезването си момчето е било едва на три годинки и половина.
Радмейкър ме изгледа кисело и заяви, ме му било много приятно да беседва с мен, но си имал работа, тъй че ако нямало какво повече да кажа… Тръгнах си.
Haunted, haunting, haunt.
Често посещаван от призраци или духове, като канал под мивката; често се появявам или завръщам, например през двайсет и пет, двайсет и шест или двайсет и седем години; място за хранене на животни, като в случаите с Джордж Денброу, Ейдриън Мелън, Бети Рипсъм, дъщеричката на Албрехт, момченцето на Джонсън.
Място за хранене на животни. Да, това значение често посещава главата ми.
Случи ли се още нещо — каквото и да било — ще им се обадя. Длъжен съм. А засега съм насаме с предположенията, безпокойството и спомените — проклетите ми спомени. О, и още нещо — имам си този бележник, нали? Моята стена на плача. Ето ме, седя и ръката ми се тресе тъй силно, че едва разчитам какво пиша, седя в опустялата библиотека след края на работното време, вслушвам се в тихото шумолене сред сенчестите рафтове, взирам се в сенките, хвърляни от жълтеникавите лампи, за да се уверя, че не помръдват… че не се променят.
Ето ме, седя до телефона.
Полагам свободната си ръка върху нето… плъзгам я надолу… докосвам дупчиците в шайбата, които могат да ме свържат с всеки един от старите ми приятели.
Заедно слязохме надълбоко.
Заедно слязохме в мрака.
Ще се завърнем ли от мрака, ако слезем отново?
Не вярвам.
Моля Те, Господи, нека не се налага да ги повикам.
Моля Те, Господи.
Втора част
Юни 1958 година