Едно
- Автор: Бах Ричард Дэвис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно». Краткое содержание книги:
Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.
Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.
Старецът въздъхна с облекчение.
— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!“
— Вече не съм сигурна в какво вярвам — усмихна се тя, — но знам, че видях отново брат си. Беше си все същия зевзек и глупчо както винаги. Той каза…
— Тя прихна да се смее. — Каза, че следващия път, когато се срещнем… той щял да се яви… като едно старо… — Тя отново се заля в смях и не можа да спре, чак докато дъх не й остана.
— Едно старо какво?
— … едно старо куче!
Не можах да си обясня защо, но каквото и да беше казал Рони, то явно стигаше, за да обезоръжи сестра му и да я изпълни със спомени. Засмях се с нея. Какво странно удоволствие е да можеш да се смееш отново!
„В рисунката долу трябва да имаше едно алтернативно ние, помислих си аз, което не е успяло да направи този скок, за да се намерят отново.“ Не споделих тази мисъл с Лесли, за да не се натъжаваме отново.
Разказвахме си всичко, което се бе случило и се опитвахме да свържем всички фрагменти в цялостна картина. Не всяко късче изглеждаше смислено, но някои бяха.
— Толкова реално изглеждаше! — казах. — Аз не бях призрак, не минавах през стените, хората ме виждаха, познаваха ме, къщата ни си беше съвсем същата. — Помислих си за нея. — Всъщност не съвсем — казах аз, едва сега забелязал неща, на които не бях обърнал внимание през тези три месеца на раздялата. — Къщата си беше нашата, но някак различна, а изобщо не бях се запитал в какво е разликата. А и колата — тя не беше нашият стар Крайслер, беше Торанс. Не е ли странно това?
— Ако не бяхме насъбрали опита от рисунката, струва ми се, че ти и досега щеше да си останеш там — каза тя. — Ако ние бяхме живяли само в онова алтернативно място, без преди това да сме попадали и излизали от десет различни живота, ако бяхме смятали, че светът с Торанси от 1976-та е единствения, който съществува… Ако аз бях умряла в онзи свят, ти щеше ли да успееш да го разбиеш и да излезеш? Дори за да ни събереш заедно? Щеше ли изобщо някога да надмогнеш предразсъдъка за смъртта?
— Какъв въпрос! — казах аз. — Но не знам.
— Ричи, ние едва успяхме да го направим. Въпреки всичко, което бяхме научили, ние все пак едва успяхме да се измъкнем!
Тя погледна лабиринта под нас.
— Нима тук сме заловени в капан! Нима да се измъкнем от това място е толкова трудно, колкото трудно бе да победим смъртта?
Сега, след като отново бяхме заедно и в безопасност, след като отмина най-тежкото изпитание на нашите животи, ние се спогледахме с една едничка мисъл в главите: Преди да се е случило каквото и да било друго, ние трябва да намерим пътя за у дома.
— Спомняш ли си какво бе казала Пай? — попитах аз. — Че рисунката е психическа, но пътят за връщане е път на духа. Тя каза: водете се от надеждата.
Като се замислих за това, обаче, аз свих вежди. Как така да се водим от надеждата? Толкова се бяхме надявали да се приберем у дома, тогава защо не сме там?
— Тя не каза „надежда“, Уки — обади се след малко Лесли. — Тя каза „любов“! Каза: водете се от любовта!
Разбира се, Пай беше права: лесно е да бъдеш воден от любовта. Малката планета на онези двамата, които бяха тръгнали за конференцията в Лос Анжелос, може да беше мираж, но тя беше техният мираж, платното, което бяха избрали, за да нарисуват слънчевия изгрев така, както те го виждат. И те обичаха това, което рисуваха. И ние се концентрирахме над тази любов.
— Готови? — попита Лесли.
Сложих ръка върху нейната и заедно хванахме щурвала. Затворихме очи и фокусирахме сърцата си над онези двамата в техния свят, над техния път към собствените им нови открития. Както се обичаме един друг, така ние обичаме и нашия дом и летим да му предадем това, което бяхме видели и научили. Не моята ръка управляваше, нито ръката на Лесли, а самият щурвал движеше ръцете ни, сякаш Мърморко бе станал живо същество, което знае пътя на полета си.
Не след дълго нашата летяща лодка намали и се наклони в широк завой. Отворих очи и видях, че и Лесли в момента прави същото.
Видяхме я едновременно. Долу, под водата, сред всичките извивки и разклонения на рисунката, лежеше златната осморка. Това беше същата извиваща пътека, която Пай бе нарисувала на пясъка — между град Заплаха и град Мир.
— Пай бе казала, че можем да оставяме упътващ знак на другите ни аспекти… — казах аз.
— … и ето го нашият знак! — възкликна Лесли. — Скъпата Пай!
Щом отклонихме за миг вниманието си от любовта, ние отново останахме сами на себе си, сякаш се бе разпаднала магия. Мърморко от партньор се превърна в слуга, който чака заповеди. Дръпнах лоста надясно, за да продължим виража над златния знак, намалих скоростта, направих последен завой към мястото. Вятър надипли повърхността и златното затанцува.