Рицарят на Седемте кралства

— Поехте огромен риск, като ми показахте този пръстен, сир. Но какво ни помага това? Ако заповядам на хората си да преминат…

— Това ще означава, че ще трябва да се бия.

— И да умрете.

— Най-вероятно. И тогава Ег ще се върне откъдето е дошъл и ще разкаже какво се е случило тук.

— Не и ако той също умре.

— Не мисля, че бихте убили десетгодишно момче. — „Дано да съм прав“, помисли си. — Не и това десетгодишно момче. Имате трийсет и трима души тук, както казахте. Хората говорят. Особено онзи дебелият там. Колкото и дълбоко да изкопаете гробовете, приказката ще се разнесе. А тогава… е, един пъстър паяк сигурно може да убие лъв, но един дракон е съвсем друг звяр.

— Бих предпочела да съм приятелка на дракона. — Опита се да си сложи пръстена, но се оказа твърде голям дори за палеца й. — Дракон или не, трябва да получа Бенис от Кафявия щит.

— Не.

— Вие сте седем стъпки инат.

— Без четири пръста.

Тя му върна пръстена.

— Не мога да се прибера в Колдмоут с празни ръце. Ще кажат, че Червената вдовица е изгубила жилото си, че е твърде слаба да наложи правосъдие, че не е могла да защити крепостните си. Вие не разбирате, сир.

— Може и да разбирам. — „Повече, отколкото знаеш.“ — Помня как веднъж един дребен лорд в Бурните земи взе сир Арлън на служба, да му помогне да се бие с друг дребен лорд. Когато попитах стареца за какво се бият, той ми каза: „За нищо, момче. Просто някакъв пиклив спор.“

Лейди Роан го погледна стъписана, но това продължи само за миг, след което се усмихна широко.

— Чувала съм хиляди празни любезности през живота си, но вие сте първият рицар, който е казвал „пиклив“ в мое присъствие. — Луничавото й лице стана сериозно. — С тези пикливи спорове лордовете преценяват силата си и горко на всеки, който покаже слабост. Една жена трябва да „пикае“ два пъти по-силно, ако се надява да властва. А ако се случи тази жена да е малка… Лорд Стакхаус ламти за моите хълмове Подковата, сир Клифърд Конклин има стари претенции за Листатото езеро, онези окаяни Дъруел преживяват от кражба на добитък… а под покрива си имам Дългия Инч. Всеки ден се будя с мисълта дали няма днес да ме вземе за своя жена насила. — Ръката й се стегна около плитката толкова силно, все едно беше въже, увиснало над пропаст. — Иска го, знам. Задържа го страхът му от моя гняв, също както Конклин, Стакхаус и Дъруел стъпват на пръсти, стане ли дума за Червената вдовица. Ако някой от тях си помисли дори за миг, че съм станала слаба и мекушава…