Нещо лично

— Какво с „Бутс“?

— Една от аптечните им вериги, в която се продава какво ли не. Като нашата „Си Ви Ес“. Основана е в средата на деветнайсети век от някой си Джон Бут. Вероятно е приличал на викторианеца, който е построил зида около Уолъс Корт. Започнал с магазин за билки на едно място, което се нарича „Нотингам“. Доста на север от тук.

— МИ5 биха могли да засекат откъде се звъни.

— Само когато телефонът е включен. А той скоро няма да бъде. Ще го изхвърлят в мига, в който научат новините от Уърмуд Скръбс, защото ще разберат, че номерът им е попаднал в чужди ръце.

— Вероятно вече са разбрали.

— Да проверим — казах аз и взех телефона.

Разгледах бутоните и открих този за повторно набиране. Докоснах го с нокътя на палеца си, изчаках изписването на номера, натиснах зеления бутон и опрях апарата до ухото си.

Прозвуча сигналът за повикване. Типично британското двойно измъркване. По-настоятелно от приспивното американско мяукане. Зачаках. Три сигнала. После четири, пет и шест.

Насреща вдигнаха. Явно някой беше използвал шестте позвънявания, за да идентифицира номера, който се беше изписал на неговия дисплей. Това си пролича от начина, по който зададе въпроса си — предварително обмислен и изстрелян веднага.

— Какво става там, мамка му? — изръмжа мъжът с гърлен лондонски акцент. — Задминаха ни поне стотина боклуци!

Боклуци означаваше ченгета. Лондонски жаргон.

— Къде? — попитах аз.

— Паркирали сме на три преки от сервиза.

— Малкия Джоуи ли е? — подхвърлих.

— Кой се обажда?

— Човекът, който приспа твоите момчета. Снощи, в черния бус. Станах свидетел на малкото ти избухване.

— Къде си?

— Точно зад теб.

Чух как се раздвижва и добавих:

— Шегичка.

— Кой си ти?

— Бих казал съперник, Джоуи, но това означава да се продам доста евтино.

— Мъртъв си!

— Още не съм. Бъркаш ме с твоите момчета. Или със сърбите. Те понесоха известни загуби. Можеш да не се съмняваш.

— Казаха ми, че са те заключили.

— Нищо не е вечно.

— Какво искаш?

— Джон Кот — отвърнах. — И Уилям Карсън. Така или иначе ще ги пипна. Съветвам те да не заставаш на пътя ми, защото ще те смачкам.

— Нямаш идея! — изръмжа голямото момче.

— За какво?

— Нямаш идея в какво си се забъркал.

— Наистина ли? В момента се чувствам доста добре. Защото не съм човек, който губи хората си наляво-надясно. Това си ти, Джоуи. Не мислиш ли, че е време да проявиш здрав разум и точна преценка? Предай ми Кот и Карсън и ще те оставя на мира. Те вече изпълниха поръчката ти да ликвидират Либор и ти най-вероятно вече си получил парите си. За какво ти е да продължаваш?

— Никой не може да се подиграва с мен.

— Това изявление не е съвсем точно, нали? Аз вече ти се подиграх. И ще продължавам да го правя, докато не пуснеш Кот и Карсън. Изборът е твой, приятел.