Обществото на Жулиет

Имах чувството, че сме коментирали този филм поне сто пъти, и все пак по някаква причина Маркъс се връщаше към него отново и отново. Той бе толкова обсебен от „Шемет“, че можеше да говори цял ден за него, във всяка лекция, и пак да намира какво ново и интересно нещо да каже. Мисля, че беше така, защото в „Шемет“ имаше всичко, което Маркъс обичаше във филмите. Всички фетиши и сексуални аномалии, които човек би искал да има или от които се нуждае. Вече познавах преподавателя ни малко по-добре, благодарение на Анна, и разбирах тази му страст.

Сигурна бях и в още нещо. Че също като Скоти, Маркъс бе обсебен от платинени блондинки, от онези, които тласкат мъжете към самоунищожение. Бе вманиачен по Анна.

Предполагам, че тя влияеше много силно и на мен, защото бях започнала да се обличам като нея. Не просто като нея, а направо в нейните дрехи. Носех бялата й тениска с дълбоко деколте, от което се показваше сутиенът ми. Помолих Анна да ми я заеме, въпреки че не бях сигурна дали изобщо щеше да ми отива. Носех и нейния леопардов легингс и сандали с висок ток; видът ми бе от онзи тип, който казваше на мъжа: Готова съм да те изям. Дори Джак ме погледна странно тази сутрин, когато се появих от спалнята ни, готова за излизане, защото никога не ме бе виждал така облечена. Когато ме погледна, се запитах дали увлечението ми по Маркъс не бе отишло прекалено далеч.

Седях си в залата и всичко ми се струваше гигантско прахосване на усилията, защото Маркъс напълно ме пренебрегваше, както обикновено. Говореше за това как Скоти настоява Джуди да се облича като двойничката си, Маделин; същите дрехи, същата прическа и цвят на косата. Аз се обличах като Анна за Маркъс, но каквото и да правех, очевидно не вършеше работа и очевидно не го възбуждаше. Знаех, че си пада по блондинки, и се запитах дали не трябва да отида докрай и да се изруся, за да приличам още повече на Анна, без да съм нея. А виждах съвсем ясно, че Маркъс не бе възбуден, защото отново носеше кафявия си панталон.

Маркъс ни казваше, че всичко, което трябва да знаем за човека Хичкок, се съдържа във филмите, които е режисирал, и това ми напомни за онази фраза, че дрехите правят човека. Деконструирах значението на кафявите панталони на Маркъс — панталоните, които винаги носи, за да се опитам да стигна до дъното на неговата същност и да разбера кой бе той в действителност. Чудех се дали това бе единственият чифт панталони, които имаше, или гардеробът му — когато не чакаше в него Анна — е като онзи на Мики Рурк в „Девет седмици и половина“, пълен с много бройки на един и същи костюм. Същата бяла памучна риза с английска права яка и същите панталони, тесни на слабините и на задника, леко разкроени в крачолите. От онзи вид, които са излезли от мода в края на седемдесетте.