Миг преди винаги

След като приключвам разговора с нея, Камрин пита:

– Тексас ли?

Моментално имам чувството, че си мисли същото, както при първото ни пътуване, но тя ме опровергава, когато казва:

– Не че имам някакъв проблем с това. Просто се заинтересувах за дестинацията.

Усмихва се и мога веднага да кажа, че не се опитва да скрие нещо от мен.

– Тексас не те притеснява, така ли? – питам аз.

Тя гледа отново пред себе си, когато правим един завой, а после отново ме поглежда.

– Абсолютно не. Не е както преди.

– Какво те накара да промениш мнението си?

Издърпвам крака си от прозореца и се обръщам, за да я видя по-добре, заинтригуван от промяната в нея.

– Защото сега нещата са различни. Но в добрия смисъл. Андрю, миналия юли беше трудно. И за двама ни. Не знам на какво се дължеше, но през цялото време знаех, че ще се случи нещо лошо, когато пристигнем в Тексас. Известно време си мислех, че се безпокоя само защото това беше последната спирка от пътуването ни. Обаче вече не съм така сигурна в това. Имам чувството, че знаех…

Леко се усмихвам.

– Мисля, че разбирам – казвам аз. – И това ме навежда на един въпрос.

Тя ме поглежда и изчаква.

– Ще се установим ли някога за постоянно?

Не реагира според очакванията ми. Мислех, че усмивката ѝ ще изчезне и моментът ще отмине, но вместо това очите ѝ се оживяват и от нея лъха спокойствие.

– Евентуално – казва тя. – Но не още – гледа отново пред себе си и продължава: – Знаеш ли, Андрю, искам един ден да видя Италия. Рим. Соренто. Може би не точно сега или дори през следващите пет години, но се надявам да я видя. Франция също. Лондон. Дори с радост бих отишла в Ямайка, Мексико и Бразилия.

– Наистина ли? Ще отнеме много време да видиш тези места – казвам аз, тю не така, че да я откажа от желанията и. – На мен също би ми харесало.

Вятърът от отворения прозорец развява косата ѝ и разпилява повече кичури по усмихнатото ѝ лице.

– С теб се чувствам свободна – казва тя. – Имам чувството, че мога да направя всичко. Да отида навсякъде. Да бъда всичко, каквото поискам – поглежда ме за миг и казва: – Скоро ще се установим, но не искам това да стане завинаги. Струва ли ти се логично?

– Определено – отговарям аз. – Не бих могъл да го кажа по-добре.

Малко след като се стъмва, преминаваме границата на щата Луизиана и Камрин отбива встрани от пътя.

– Мисля че не мога да карам повече – казва тя, протяга назад ръце и се прозява.

– Преди час ти казах да ме оставиш аз да карам.

– Е, оставям те сега.

Започва да става капризна, когато е уморена.

Двамата излизаме от колата да си сменим местата, но се спираме, когато се срещаме пред предния капак.

– Виждаш ли къде сме? – питам аз.

Камрин оглежда и двете страни на пустата магистрала и свива рамене.