Кралят-демон

Другите мъже в помещението бяха по-възрастни от Праен, но всички бяха от неговата класа: охранени, богато облечени провинциални благородници, хора с власт и самочувствие.

Маран беше единствената жена в компанията. Целунах я по бузата и вдигнах любопитно вежда да ми обясни какво става.

— Прощавай, Дамастес — каза ми тя, — но Праен ми изпрати бележка едва тази сутрин, след като ти беше напуснал Военната палата. Пратих вестоносец, но не могъл да те намери.

— Трябваше да реша някои въпроси извън палатата — обясних.

— Праен заяви, че за него и за тези господа е много важно да се срещнат с теб колкото се може по-скоро — каза Маран. — Обясних му, че обикновено се прибираш някъде по това време и най-доброто, което мога да предложа, е да те изчакат. Той ми обясни за какво става дума и съм съгласна, че е много, много важно.

Обърнах се към Праен.

— Добре си дошъл в дома ни, както винаги. Не се познавам с повечето от тези господа. Ще ми окажеш ли честта?

Праен ми ги представи един по един. Този граф, онзи барон, еди-кой си лорд и прочие. Някои бяха от стари богати родове, други — новобогаташи. Повечето ги знаех по титла. Бяха провинциалисти, много консервативни в убежденията си, едни от последните, дали на новото управление на императора уверения в лоялност, и то само на думи.

— Господа — обърнах се към тях. — Зная, че всички сте твърде заети, тъй че моля обяснете ми с какво мога да ви бъда полезен. Няма защо да си губим времето с вежливости.

— Би ли наредил на слугите си да напуснат? — попита Праен.

Отпратих ги.

Един от мъжете, лорд Дръмсеат, се надигна, извади четири иконки и ги постави на равно разстояние из кръглата стая.

— Моят ясновидец ги омагьоса тази сутрин — обясни той. — Твърди, че могат да попречат някой да подслуша какво обсъждаме, дори Братството на императора.

Изпитах лека тревога — тези господа не се канеха да предлагат нещо, което императорът не би одобрил, нали?

Праен се окашля.

— Това, което сме дошли да обсъдим, Дамастес, е сериозен проблем за Нуманция. Времената са опасни и ние смятаме, че бихме могли да помогнем на императора, който сега е ужасно зает с други неща.

Замълчах си.

— Чувал ли си за безимотните? — попита ме той. — Имат различни имена, но около Иригон ги наричат Отчаяните.

— Видях двама, когато пътувах до Иригон последния път.

— Винаги са били проблем, кучите му синове — изръмжа някой. — Не признават нито закони, нито богове. Избягали роби, поне повечето.

— Вярно е — каза Праен. — И става все по-лошо. Да си се криеха из горите и пещерите — как да е. Но напоследък се правят на разбойници, събират се на чети.

— Тия мръсници имаха наглостта да заграбят едно от селата ми — каза друг благородник. — Изгонили двамата ми надзиратели, запалили им къщите и им казали, че имат само един ден да избягат, иначе и тях ще запалят.