Възпламени ме

— Удари ме.

Уорнър стои пред мен с килната настрани глава. Всички ни наблюдават.

Аз разклащам отривисто глава.

— Не се страхувай, скъпа — казва ми той. — Искам просто да опиташ.

Отпуснал е ръце от двете страни на тялото си. Стойката му е напълно спокойна. Събота сутринта е, тоест днес почива от ежедневния си тренировъчен график. И вместо това е решил да поработи с мен.

Отново поклащам глава.

Той се засмива.

— Упражненията ти с Кенджи са полезни — казва той, — но и това е важно. Трябва да се научиш на ръкопашен бой. На самоотбрана.

— Мога да се отбранявам — натъртвам аз. — Достатъчно силна съм.

— Силата е хубаво нещо — казва той, — но не струва нищо без правилната техника. Ако някой успее да те надвие, значи, не си достатъчно силна.

— Не смятам, че някой може да ме надвие — отвръщам аз. — Никак даже.

— Възхищавам се на самоувереността ти.

— Не си въобразявам.

— Доколкото знам, при първата ти среща с баща ми — казва той — си загубила битката.

Кръвта изстива във вените ми.

— И доколкото знам, когато си се впуснала в бой след бягството ми от Пункт Омега, отново си загубила.

Стисвам юмруци.

— А когато беше в плен — продължава с кротък глас, — не успя ли баща ми да те надвие отново?

Свеждам глава.

— Искам да умееш да се защитаваш — казва Уорнър със загрижен глас. — Искам да умееш да се биеш. Онзи ден Кенджи с право ти каза, че не можеш просто да мяташ енергията си насам-натам. Трябва да я използваш прецизно. Всяко твое движение трябва да е старателно пресметнато. Трябва да предвиждаш действията на опонента си във всяко едно отношение… и психическо, и физическо. Силата е едва първата стъпка.

Вдигам поглед към очите му.

— А сега ме удари — казва той.

— Не знам как — признавам си смутено накрая.

Уорнър едва сдържа усмивката си.

— Да не би да си търсиш доброволци? — чувам Кенджи да пита. Приближава ни. — Защото на драго сърце бих ти ступал задника, ако Джулиет не проявява интерес.

— Кенджи — смъмрям го аз, завъртайки се към него. Присвивам очи.

— Какво?

— Хайде, скъпа — обръща се към мен Уорнър. Коментарът на Кенджи като че ли е минал покрай ушите му и той продължава да ме гледа, сякаш сме сами в стаята. — Искам да опиташ. Използвай силата си. Впрегни всяка частица от енергията си. И ме удари.

— Страх ме е, че ще те нараня.

Уорнър се засмива отново. Извръща поглед. Прехапва долната си устна, сподавяйки още една усмивка.

— Няма да ме нараниш — уверява ме той. — Повярвай ми.

— Защото ще погълнеш силата ми?

— Не — казва той. — Защото не си способна да ме нараниш. Не знаеш как.

Свъсвам вежди подразнено.

— Хубаво.

Замахвам с юмрук така, както предполагам, че се прави, за да удариш някого. Движението ми обаче се оказва сковано и неуверено и така унизително жалко, че едва не се отказвам по средата.