Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
— Беше зловещо — казах и взех каната с чая. Забелязах, че ръцете ми треперят. — Навсякъде беше прашно и сумрачно, а като ги видях да седят в онзи салон заедно… трите в грамадната и стара къща… имах чувството, че съм попаднала в куклен дом…
— Джунипър… — Гласът на мама прозвуча странно, някак изтънял, и тя се прокашля. — Как е тя, Еди? Как ти се стори?
Чудех се откъде да започна: от момичешката радост, от раздърпаната външност, от последната сцена и отчаяните обвинения.
— Беше объркана — отвърнах. — Носеше старомодна рокля и ми каза, че чакала някого, някакъв мъж. Жената от фермата, където бях отседнала, ми обясни, че Джунипър не е добре, че сестрите й се грижат за нея.
— Болна ли е?
— Деменция. Нещо подобно. — Продължих предпазливо: — Приятелят й я зарязал преди години и тя така и не се възстановила напълно.
— Приятелят й ли?
— По-точно годеникът. Изоставил я и хората говорят, че тя полудяла. Буквално.
— О, Еди! — възкликна мама. Леко мрачното й изражение се озари от усмивка, с която човек удостоява непохватно котенце. — Все витаеш в облаците. Истинският живот не е такъв.
Настръхнах: изтощително е да се отнасят с теб като с пълен наивник.
— Само ти казвам какво говорят в селото. Една жена там каза, че Джунипър открай време била доста крехка, още като съвсем млада.
— Аз я познавах, Еди, няма нужда да ми обясняваш каква е била като млада — сряза ме тя неочаквано.
— Извинявай, аз…
— Не. — Тя вдигна дланта си, леко я притисна към челото си и скришно хвърли поглед назад. — Не, ти извинявай. Не знам какво ми става. — Въздъхна и се усмихна малко неуверено. — Сигурно е заради изненадата. Само като си помисля, че те всички още са живи, че всички още са в замъка. Боже… сигурно са много стари. — Тя се намръщи, уж заинтригувана от математическата задача. — Другите две ми се струваха стари още навремето…
Все още бях стъписана от избухването й, затова казах предпазливо:
— Искаш да кажеш, че са изглеждали стари? С прошарена коса и така нататък?
— Не, не, нямах това предвид. Трудно ми е да ти обясня за какво става дума. Мисля, че тогава са били на около трийсет и пет години, но навремето всичко беше различно от сега. А и аз бяха малка. Децата възприемат нещата различно, нали?
Не отговорих, а и тя не очакваше. Беше ме приковала с поглед, но очите й бяха отнесени, като старомоден сребърен екран, на който се прожектират изображения.
— Държаха се по-скоро като родители, не като сестри… Имам предвид с Джунипър. Бяха много по-възрастни от нея, а майка й беше починала, когато Джунипър била още дете. Баща им още беше жив, обаче не се месеше много.
— Бил е писател, Реймънд Блайд — казах предпазливо, понеже се притеснявах да не би отново да престъпя някаква граница, да кажа нещо, което мама знае от първа ръка. Този път обаче майка ми явно нямаше нищо против и аз изчаках да ми покаже, че й е известно какво се крие зад името на този човек, че си спомня как е донесла онази книга от библиотеката, когато бях малка. Оглеждах се за книгата с надеждата, че ще мога да я донеса и да й я покажа, но така и не я намерих. — Написал е книгата „Истинската история на Човека от калта“.
— Да — каза само мама съвсем тихичко.
— Виждала ли си го?
Тя поклати глава.
— Видях го няколко пъти, но все отдалече. По онова време вече беше много възрастен и живееше доста уединено. През повечето време пишеше в кулата си, а на мен ми беше забранено да се качвам там. Това беше най-важното правило — другите не бяха много. — Тя сведе поглед, а под всеки от клепачите пулсираше по една издута синкава вена. — Понякога говореха за него — имаше труден характер, струва ми се. Винаги съм си го представяла малко като крал Лир… как разиграва дъщерите си, как ги настройва една срещу друга.
За пръв път чувах майка си да споменава литературен герой и в резултат мислите ми съвсем се объркаха. Бях писала дипломната си работа като отличничка за трагедиите на Шекспир, а тогава тя с нищо не показа, че познава пиесите.
— Еди? — рязко вдигна поглед мама. — Каза ли им коя си? Когато отиде в Милдърхърст. Каза ли им за мен? На Пърси и на останалите.
— Не. — Зачудих се дали пропускът ми ще засегне мама, дали ще попита защо не съм им казала истината. — Не, не им казах.