Престъпен ум

Подкара по пътя и аз го последвах. Движех се на разстояние, но всъщност не беше необходимо да го правя. Сетивата на Джед бяха замъглени. Той не би забелязал дори ако го следеше розов слон със златиста балетна поличка.

Пикапът криволичеше по пътя и се уплаших да не го спре някое ченге. Ако това се случеше, Джед щеше да прекара нощта в ареста за шофиране в нетрезво състояние и аз вероятно щях да се откажа от намеренията си. За негово съжаление в онази нощ Форест Сити в окръг Скот изглеждаше изоставен от ченгетата.

Джед живееше в покрайнините на града в едноетажна мръсна стара и боядисана в избеляло синьо дървена къща край пътя. Нямаше гараж, а алеята за коли представляваше пътека, посипана с чакъл, с храсти и избуяли треви от двете страни. Той спря пикапа до ръждясалата метална ограда, която опасваше двора, и изпуши още един джойнт, преди най-после да се заклатушка към дома си.

Намерих скрито място, паркирах, изчаках двайсетина минути и тихо се приближих до къщата. Предната врата беше заключена, но не ми отне много време да намеря отворен прозорец. Знаех, че ще има такъв. Къщата нямаше климатик, а нощта беше гореща и задушна, затова Джед не можеше да държи затворени всички прозорци и врати.

В къщата миришеше на мас, пържен лук, застоял цигарен дим и изсъхнали отпадъци. Мястото беше мръсно и абсолютно разхвърляно, но аз вече познавах Джед и не очаквах нещо друго.

Промъкнах се на пръсти по-навътре в къщата. Лесно намерих спалнята. Трябваше само да вървя по посока на хъркането. А Джед хъркаше като разгонен динозавър. Обаче реших, че не искам да го убивам в леглото. Това би било твърде лесно.