Европа.История
- Автор: Дейвис Норман, Дэвис Норман
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: абагар
- Жанр: История
Электронная книга - «Европа.История». Краткое содержание книги:
Ostpolitik, или “Източната политика”, започната през 1969 r., била базирана върху последователни краткосрочни, средносрочни и дългосрочни цели. В непосредствената ситуация Бранд се опитвал да търси пролука в застоя на отношенията Изток-Запад, започнал след инвазията в Чехословакия. Още след пълното признаване на Федералната република Западна Германия преследвала тъй наречената Доктрина Холщайн, отказваща да преговаря с всяко правителство (освен това на СССР), което имало взаимоотношения с ГДР. Резултатът бил почти пълна изолация от всички източни съседи на Германия. След като разчупил леда, Бранд се опитал да установи modus vivendi с ГДР и с другите членове на Съветския блок. Над 10,20 или може би 30 години той се надявал, че нарастващото сближаване между Западна и Източна Германия ще смекчи режима в Източен Берлин и ще доведе до евентуално помирение. В първите две точки Ostpolitik несъмнено постигнала своите цели. В третата тя постигнала противоположен на желания ефект. Действително не е сигурно дали Бранд наистина е очаквал Германия да се обедини. След като се пенсионирал, той признал: “Обединението е лъжата в германския политически живот”.
Въпреки това появата на Вили Бранд на международната сцена имала много значителен ефект. Източна Европа не била подготвена за идеята да се появи германски канцлер социалист с изявени миротворчески намерения. Роден като незаконен син на продавачка от Любек, Бранд (Херберт фрам, 1913-92) преодолял всички възможни социални пречки. Живял в Норвегия по време на войната и се борил с нацистите, той имал безупречна демократична репутация. Нещо повече, като кмет на Западен Берлин от 1957 до 1963 г. си спечелил репутацията на последователен противник на комунизма. Поради това, когато се появил в Москва през 1970 г., 25 години след поражението на Вермахта, той направил голямо впечатление. През онзи декември в Полша, където паднал на колене пред мемориала на жертвите от Варшавското гето, той направил емоционален жест, който ще се помни дълго. В Източен Берлин не могли да отблъснат предложенията му. За три години той изковал германо-съветския договор за сътрудничество (1970), Германо-полския договор (1970), който уредил въпроса за изгубените германски територии, и през 1973 г. - договор за взаимно признаване с ГДР. Желязната завеса и Берлинската стена не били пробити; в действителност
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1119
получили допълнителен срок за живот. Германският проблем не бил разрешен; но той бил фиксиран в стабилна рамка на минимално взаимодействие. Консервативните опоненти на Бранд го обвинили, че е предал неоспоримите права на Германия. “Човек не може да дава нещо, което вече е било проиграно”, бил неговият отговор.
Историците винаги ще спорят за това, дали Ostpolitik на Западна Германия е послужила за продължаване на разделението на Европа, или чрез унизителен компромис е сложила началото на курса, който накрая е довел до обединението. Двете интерпретации всъщност не се изключват взаимно. Тя определено е задала тона на следващото десетилетие. Приключвайки с бойкота на ГДР, вкарала федералното правителство в големи разходи без видима възвръщаемост и в огромен брой операции в сянка - като скандапната търговия с политически затворници, които Източен Берлин продавал за кралски откупи. Разведрявайки натоварената със страх атмосфера от края на 60-те години, тя открила пътя за “епохата на détente”.
Détente е дипломатически термин с огромна двусмисленост. За онези, които желаят, той може да означава “отпускане” или “период на меко време”. На френски означава и спусък на пушка. В контекста на 70-те години очевидно е обозначил отпускането на напрежението; но дали това отпускане е имало добър или смъртоносен ефект, било въпрос, изцяло открит за предположения.
Освен Ostpolitik на Бон и прогреса на SALT I, важен тласък за détente трябва да се намери и в далечен Китай. През 1972 г. американският президент Ричард Никсън посетил застарелия Председател Мао, като по този начин “изиграл китайската карта”. Биполярната структура на Студената Война била трансформирана в нова, три-ъгълна конфигурация, съставена от Съветския блок, Китай и Запада. Съветските лидери, примирили се с неспокойната задънена улица с Пекин, се почувствали принудени да стабилизират позициите си в Европа. В крайна сметка, 30 години след триумфа от Сталинград, Съветският съюз все още трябвало да съществува без официално уреждане на западната си граница. Дискусиите започнали през 1970 г. и достигнали до своята кулминация на Хелзинкската конференция за сигурност и сътрудничество (CSCE), която продължила от 1973 до 1975 г.