Жестоки игри [bg]

Открих една празна конферентна зала надолу по коридора, в съседство с моргата, заключих вратата отвътре и се заех да прегледам медицинския картон на Гари Немет.

Момчето бе прекарало последните двайсет и два часа от живота си в интензивното отделение на „Уестърн Педиатрик“, без да успее да дойде в съзнание. От медицинска гледна точка неговият случай бил безнадежден още от приемането му в болницата. Дежурният стажант-лекар бе съставил съвестно своя доклад. Преведена на езика на медицината, трагедията на Гари звучеше като репортаж от безинтересен неделен мач.

Докарали го с линейка — потрошен, загубил много кръв, с фрактура на черепа. Почти всички рудиментарни функции на тялото му били прекратени. При все това хиляди долари били пръснати, за да се отдалечи във времето онова, което вече никой не можел да предотврати. Списъкът с приложените манипулации имаше обема на средно голям учебник. Прелистих ги набързо, чак до самия край — аутопсията.

Следваше рапорта на шерифа. Още един пример за умело боравене с професионалния жаргон. В очите на служителя на реда Гари Немет беше просто поредното главно „Ж.“ като „Жертва“.

Ж. била ударена отзад, докато се спускала по Малибу Каньон Роуд малко преди полунощ. Гари бил бос и носел пижама — жълта, както педантично бе уточнено в рапорта. По пътя не били открити следи от спирачки, което довело рапортуващия полицай до извода, че детето е било блъснато с висока скорост — около четирийсет или петдесет мили в час, съдейки по разстоянието, на което било намерено тялото.

Останалата част от картона включваше безсмислени бюрократични отчети плюс една специализирана карта, с помощта на която информацията е трябвало да бъде въведена в съответния компютър.

Доста депресиращо четиво. Нищо от съдържанието му не ме изненада. Дори това, че името на педиатъра, подписал смъртния акт, бе Лайнъл Уилърд Тауъл, Д. М.

Покрих картона под куп рентгенови плаки и отидох до асансьора. Две единайсетгодишни хлапета се бяха измъкнали някак си и сега се надпреварваха с инвалидни колички. Профучаха край мен и аз едва успях да се дръпна.

Протегнах ръка, за да натисна бутона на асансьора и точно тогава чух някой да изрича името ми.

— Здрасти, Алекс.

Беше шефът на болницата, който тъкмо си приказваше нещо си с двама стажант-лекари.

— Здравей, Хенри.

Беше наддал няколко килограма, откак се бяхме видели за последен път, и доказателство за това негово прегрешение напираше да прелее през ръба на колана му. Видът му като цяло беше нездравословен. От джобчето на престилката му се подаваше пакет пури.