Засенчено слънце [bg]

Докато Таджед опитваше виното и - както изискваше добрият тон - рецитираше стихове в негова и на домакина възхвала, Ванахомен даде знак на един от робите на Унте, който клечеше наблизо. Човекът приближи и той прошепна в ухото му:

- Доведи лечителката. Кажи, че някой в шатрата на Унте се е наранил леко и му трябва помощ. - Робът кимна и се изниза навън.

Таджед приключи, а Ванахомен кимна одобрително.

- Дълъг ли е пътят от аншерата на твоето племе до тук? -попита той.

Унте си наля вино. Ванахомен склони любезно глава към Азима, за да покаже че той, в качеството си на гост, трябва да последва примера му. Азима сбърчи устни, но не посегна към шишето. Не отпи, а това значеше, че и Ванахомен не бива. Принцът бе изумен - наистина ли този си въобразяваше, че може да го вбеси с подобна дребнавост?

Но пък банбарци нямаха склонност към тънки интриги, каквито Ванахомен не преставаше да очаква, дори след десетгодишно пребиваване сред тях. Той бе израсъл сред гуджаарейските аристократи, които умееха да обидят човек по десет различни начина само с промяна в тона си или с някой неуместен поклон. Банбарци бяха толкова прями, че му се струваха приятни, дори когато искаха да бъдат груби.

- Пълен месец, плюс-минус едно осмодневие - каза Таджед. Даваше вид, че не забелязва поведението на Азима, но Принцът бе на друго мнение по въпроса. - Говорим за опитни бойци при ускорен ход.

- Труден преход - отсъди Унте.

Ванахомен се засмя.

- Е, нашите жени несъмнено ще помогнат на мъжете ти да забравят походните тегоби. - Наля си чай, за да заобиколи глупавата игра на Азима с виното. - Те обичат нови лица. Макар че може да срещнете известно съперничество - в лагера има новодошли напоследък.

Унте наблюдаваше замислен развоя на нещата. Ясно му бе, че Ванахомен не говори току-така. С течение на годините той бе свикнал да му се доверява и предоставяше широка свобода на действие в племенните дела, но никога не би допуснал открити обиди срещу Дзике. Банбарците може и да не са особено благосклонни към чужденци, но в отношенията помежду си вземаха много присърце законите на гостоприемството. Тъкмо на това разчиташе Ванахомен.

- Себе си ли имаш предвид? - попита Таджед и бързо добави, вероятно с цел да смекчи обидния намек: - Макар, че след като си приет в рода на Унте…

- Не, не мене. - Той скромно се усмихна на гостите. - Аз вече отдавна не съм никаква новост. Имам предвид двама гуджаарейски жреци, които получихме в дар от техния Хетава за скрепяване на споразумението. Скоро ще ги видите - бледи мекушави хора, типични граждани. Наложи се да ги облечем в банбарски дрехи, понеже техните бяха твърде непристойни.

Таджед се ококори. Банбарските племена поддържаха връзка помежду си посредством вестоносци и обучени птици, но вероятно отрядът бе напуснал техния лагер преди да се разчуе за сключения договор.

Азима не изглеждаше особено впечатлен.

- Дар жреци? - Той се изсмя. - Да не би да имаме нужда от молитви в битката?