Алената кампания [bg]

Ранените винаги преобладаваха пред мъртвите. Дори когато беше замесена магия, нещата не бяха по-различни. Поне що се отнасяше до времето непосредствено подир битката. В течение на следващата седмица половината от оцелелите щяха да умрат. Мнозина други щяха да останат осакатени за цял живот.

Беше си избрал отвратителна професия, разсъди Таниел.

Е, не точно избрал. Когато баща ти е фелдмаршал Тамас, за какъв избор можеше да става дума? Таниел не можеше да си спомни време, когато да не е искал да стане войник. Влора, момичето, което бе смятал за любовта на живота си, също бе искала да стане войник. Така че Таниел се бе поддал на волята на баща си и бе започнал да се обучава за барутен маг. Това беше единственият начин на живот, който познаваше.

А сега Тамас, Влора, Сабон и всички останали, насърчавали го в младините му, си бяха отишли завинаги.

Таниел се опита да се отърси от тежестта на тази мисъл и продължи да върви.

След подобна схватка войниците не биваше да остават на бойното поле. Примирието, което се установяваше подир всяко сражение, така че двете воюващи страни да могат да се погрижат за ранените и убитите, си беше достатъчно крехко и без присъствието на въоръжени и сприхави мъже на бойното поле.

Въпреки това някои от тях оставаха. Пред погледа на Таниел някакъв ридаещ кезиански войник и ранен адрански сержант се сбиха. Кезианските и адранските офицери от военната полиция бързо потушиха боя и провинилите се си тръгнаха.

— Колко дълго оставаш тук след битката? — попита Таниел.

Ка-поел коленичи край трупа на адрански войник. След кратък оглед тя повдигна лявата ръка на мъртвеца и с една от иглите си измъкна нещо изпод наядените му нокти. Какво ли беше? Косъм от кезиански офицер? Кръв на някой все още жив? Само тя си знаеше.

Всъщност Таниел не очакваше отговор. В последно време Ка-поел оставаше затворена в себе си, дори повече от обикновено.

Тя пристъпи към следващия труп. Таниел я последва и видя как отрязва парче от кървавата риза на мъртъв кезиански офицер.

Таниел беше оставил униформената си куртка и оръжията в лагера. Нямаше намерение да привлича внимание към себе си. Въпреки това някои от адранските лекари му кимваха почтително. Други почтително се задържаха на разстояние.

Той вдигна поглед към вражеския лагер. Къде ли беше Крезимир? Мисъл, породила тръпки на страх нагоре по гръбнака му. Богът се спотайваше. Оставаше незабелязан. Дори когато отвори третото си око, Таниел не откри никаква следа от познатото ослепително сияние, което трябваше да обгръща могъществото на един бог.

Засега Таниел се притесняваше повече от това да не бъде убит от кезианците, отколкото да попадне в ръцете на бога.

Противникът продължаваше да настъпва с всеки изминал ден. Понякога само със стотина крачки. В други дни кезианците успяваха да напреднат с четвърт миля, че и повече. Но винаги бяха малко по-близо до Адопещ от преди. Накрая проходът щеше да се отвори към адранската равнина и кезианците щяха да се възползват от многобройната си численост, за да обкръжат адранската армия и да нападнат няколко града наведнъж. Щяха да опустошат провинцията и Адро щеше да бъде принуден да капитулира.