Невидимото братство
- Автор: Ауст Курт
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Невидимото братство». Краткое содержание книги:
В центъра на Париж е извършено показно самоубийство. Скоро след това близките на мъртвата, застреляла се пред очите на десетки шокирани свидетели, започват да получават кодирани съобщения и безценни пратки от нея.
Един брилянтен математик трябва да разчете шифрованите послания, получени от жената, която не е преставал да обича. За да разбере причината, накарала я да пожертва живота си.
Защо триста години след смъртта на Исак Нютон неговите окултни и алхимични тайни са толкова ценни и опасни?
Зад завладяващия сюжет на този напрегнат роман са скрити реални факти и документи, свързани с тайните занимания на гениалния Нютон. Векове по-късно е открит мистериозният код, използван от него, за да скрие откритията си в областта на непозволените науки.
Дотук това би могло да звучи като невинна игра на думи със законите на физиката. Само че младият Евен имаше нужда от директиви, към които да нагажда живота си, и засега единствено в математиката бе открил истини, толкова сигурни и неоспорими, че смееше да използва законите и като свой екзистенциален компас. Ето защо, когато след първата си среща с Май Евен се задълбочи във втория и третия закон и прие последствията от тях за свой живот в съответствие с момичето, което бе срещнал, те предизвикаха последици, чиито резултати той усети много години по-късно.
Тези два закона съдържат нещо, което физиците наричат „закон за запазване на енергията“. Ще рече, че нищо не се променя, че това, което е обхванато от закона, съхранява в себе си едно и също количество енергия, която само се преобразува. За Евен прехвърлянето на тези съотношения върху собствения му живот означаваше, че когато баща му го „конфронтираше“, както обичаше да казва, когато го пребиваше, то количеството злоба бе константа. Това означава, че отнетото от баща му количество се предаваше и продължаваше да бъде носено от сина. По начина, по който Евен гледаше на нещата, количеството злоба в света бе константа, но очевидно с по-голяма концентрация у дадени хора. У Май например нямаше и капчица злоба. Толкова повече пък се намираше у него като наследство от баща му. Макар на един по-късен етап това количество да бе попаднало под известен контрол и по-голямата част да бе погребана в най-дълбоките и най-недостъпни кътчета на мозъка му - местенца, където недостатъчното кръвоснабдяване и слабите електрически импулси го бяха свели до блед спомен.
Ето защо на един ранен етап във връзката си с Май Евен взе решение и го направи сам. Трудно му беше, защото знаеше, че можеше и да я загуби, и все пак бе просто, понеже бе уверен, че беше необходимо и неизбежно. Реши никога да няма деца, пое си последствията и се стеилизира. Важно бе, понеже никога нямаше да рискува да предизвика злобата, която усещаше стаена в себе си. Така щеше да предотврати предаването й на децата си, нямаше да ги остави да провалят живота си, както баща му бе съсипал неговия. Буквата на закона за количеството злоба щеше да се пречупи, той щеше да обори Нютон, като отнесе наследството от баща си в гроба.
Ако планът успееше, той със сигурност щеше да подкопае непоколебимото му упование в неоспоримите закони на физиката, сюблимирани до философски пътеводни звезди, на практика да подкопае „лъжата на живота му“, но пък от друга страна по това време той щеше да лежи на седем фута под земята, превърнал се в храна за червеите и нямаше да дава пет пари.
Когато Май усети как биологичният й часовник неумолимо затиктака към времето, което според нея бе последен шанс да се сдобие с деца, тя отново попита Евен. Помоли го да се оперира, за да отворят семепровода му.Заяви му, че пита за последен път. Въпреки че Евен прозря предупреждението и осъзна какъв риск поемаше, той се принуди да откаже. Всъщност това не бе въпрос на избор, така го чувстваше, просто си беше така, съдбата, историята, жребият на живота, нещо подобно. Не знаеше. Знаеше само, че беше така.
Само че с това последно и окончателно не чашата на Май се изпълни до ръба. Оставаше само една малка капчица, за да прелее. И тази капка дойде, примесена с алкохол и бензин.
Тръгна си, да. Той попипа коравия плик във вътрешния джоб на коженото си яке. Сега обаче се завръщаше, посмъртно. И тя, и Нютон.
Устоя на изкушението отново да извади плика и да разгледа съдържанието му на слабата светлина на уличните лампи, въздържаше се със същата самодисциплина както през целия ден, по време на цялото пътуване от Лондон до дома. Не се изкуши да разгледа листите втори път нито докато стягаше багажа си, нито в автобуса към Хийтроу, нито в самолета. Само един бегъл поглед на стъпалата на Нютон Роуд бе достатъчен, за да прозре, че съдържанието изискваше спокойствие и пълна концентрация, и тъй като Май му бе предала плика по такъв непрактичен и потаен начин, то явно бе, че ставаше дума за нещо, от което други не биваше да имат възможността да зърнат и най-малката частичка.
Той се извърна и погледна през задното стъкло на таксито; не изглеждаше някой да го следи. По време на цялото пътешествие към дома, всъщност и през по-голямата част от престоя в Лондон, дори в ресторанта със Сюзан, той изпитваше Странното усещане, че го наблюдаваха, че някой го държеше под око. На няколко пъти се обръща ненадейно, с половинчатото очакване да види на гърдите си червена точка сякаш някой снайперист се бе прицелил в него, но усещането му не успя да се потвърди като нещо повече от пристъп на параноя.