Двор от рози и бодли
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: A Court of Thorns and Roses Trilogy #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542717126
- Переводчик: Ирина Денева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Двор от рози и бодли». Краткое содержание книги:
Безплътният глас се изкиска. Прозвуча като сипещ се пясък.
– Тя ти ги праща като дарове и за да ти напомни какво ще стане, ако те хване в нарушение на условията на...
– Нищо не е нарушил – изръмжа Люсиен. – А сега се махай. Достатъчно боклуци като теб са се струпали по границите ни. Не е нужно да омърсяваш и къщата, в която живеем. В тази връзка, стой далече от пещерата. Тя не е обществен път за нечестивци като теб да го ползват, когато им скимне.
Тамлин изръмжа в съгласие.
Невидимото създание отново се засмя – ужасен, кошмарен звук.
– Макар да имаш сърце от камък, Тамлин – каза гласът и Тамлин се скова, – изглежда, че е изпълнено със страх.
Сега гласът звучеше напевно.
– Не се тревожете, Велики господарю – изплю титлата подигравателно. – Всичко ще се оправи съвсем скоро.
– Да гориш в Ада! – каза Люсиен вместо Тамлин и създанието отново се изсмя, преди да се чуе плясък на ципести криле. В лицето ме лъхна смрад и после всичко утихна.
Двамата мъже на пътеката постояха мълчаливо известно време. Аз затворих очи и задишах дълбоко, но в следващия момент две огромни ръце ме хванаха за раменете и аз изписках.
– Отиде си – каза Тамлин и ме пусна. Едва не се строполих на земята.
– Какво чу? – поиска да знае Люсиен. Заобиколи плета и скръсти ръце. Аз погледнах Тамлин, чието лице беше побеляло от гняв, гняв срещу онова създание, и реших да обърна очи към Люсиен.
– Нищо... По-точно нищо не разбрах – казах аз, съвсем искрено. Наистина нищо не разбрах. Не можех да спра да треперя. Нещо в този глас изсмука топлината от тялото ми. – Кой... какво беше това?
Тамлин започна да се разхожда напред-назад по пътеката, а чакълът скърцаше под ботушите му.
– В Притиан живеят елфи, вдъхновили легендите, които карат вас, човеците, да се страхувате толкова от нас. Някои, като този, са въплъщение на тези легенди.
В съскането на онзи глас чух писъците на стотици жертви, молбите на млади девойки, чиито кореми са били разпорвани на елфически олтари. Гласът спомена и нещо за друг двор. Дали онази тя е убила родителите му? Велика господарка вместо Велик господар. Предвид жестокостта, която Върховните елфи са склонни да проявяват към членовете на семействата си, срещу враговете си сигурно бяха чудовищно брутални. И ако назряваше война между дворовете, ако болестта вече е отслабила силите на Тамлин...
– Ако Аторът я види... – започна Люсиен и се огледа.
– Не я видя – каза Тамлин.
– Сигурен ли си, че...
– Не я видя – изрева Тамлин през рамо, после ме погледна, все така блед от ярост, със стиснати устни. – Ще се видим на вечеря.
Разбрах, че присъствието ми е нежелано, а и копнеех да се озова зад заключената врата на спалнята ми, затова тръгнах бавно към къщата, замислена за онази тя, която караше и Тамлин, и Люсиен да се чувстват толкова нервни, и използваше онова нещо като вестител.
Пролетният бриз ми прошепна, че не искам да знам.
20.
След напрегнатата вечеря, по време на която Тамлин не продума нито на мен, нито на Люсиен, аз запалих всички свещи в спалнята си, за да прогоня сенките.
На следващия ден не излязох от къщата, а когато седнах да рисувам, на платното се появи образът на високо, слабо като скелет сивкаво същество с уши на прилеп и огромни ципести криле. Паста му бе зинала като за рев и разкриваше ред след ред остри зъби. Чудовището размахваше криле, за да полети. Докато рисувах, можех да се закълна, че усещам всеки негов дъх, вонящ на леш, че вятърът, който завихряха крилете му, обещаваше смърт.
Завършената картина беше толкова зловеща, че я прибрах в дъното на стаята и отидох да убеждавам Алис да ми позволи да помогна с приготвянето на храната за Огнената нощ. Бях готова да правя каквото и да е, за да не се наложи да излизам в градината, където може пак да се появи Аторът.
Пукна зората на деня преди Огнената нощ – Каланмаи, както го нарече Тамлин. Цял ден не видях нито него, нито Люсиен. Когато следобедът започна да преваля, отново се намерих пред централното стълбище в къщата. Прислужниците с птичи маски не се виждаха никъде. Кухнята беше празна – нямаше ги и готвачите, и храната, която бяха готвили през последните два дни. Дочух биене на тъпани.
Звукът идваше отдалече – тъпаните бяха оттатък градината, отминавайки парка, в гората, която е отвъд. Биеха бавно, дълбоко. На всеки един удар отговаряха два други. Призоваваха.
Стоях до вратите към градината и се взирах към небето, което скоро се оцвети в оранжеви и червени оттенъци. В далечината, на хълмовете по пътя към гората, заблещукаха пламъци и към рубиненото небе се издигнаха черни стълбове дим – огньовете, чиято подготовка наблюдавах преди два дни. Не съм поканена, напомних си. Не съм поканена на празненството, за което си шушукаха и се смееха прислужниците в кухнята.