Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
– При 50 рем не се повръща.11
Владимир Шашенок пристигна първи, след като колегите му го извадиха изпод развалините на отделение 604. Тялото му беше покрито с мехури и изгаряния, гръдният му кош се беше вдлъбнал, а гръбнакът му изглеждаше счупен.12 Въпреки това, докато го носеха, сестрата видя, че устните му се движат: опитваше се да говори. Тя се наведе по-близо до него.
– Стой надалеч от мен, аз съм от реакторната зала – каза той.13
Сестрите разрязаха парчетата от замърсените му дрехи и ги отстраниха от кожата му, а после му намериха легло в интензивното отделение, но не можаха да му помогнат. Към 6:00 ч. Шашенок почина.
Още нямаше осем, когато Наталия Ювченко чу звънеца на входната врата.14 Беше се събудила рано, уморена и разтревожена. Заради настинката синът ѝ не можа да спи и плака цяла нощ, а безпокойството, обзело я предишната вечер, се беше усилило. Училищата в града, както навсякъде в страната, имаха занятия събота сутрин и тя трябваше да започне часовете си в 8:30 ч. Наталия се изми, облече се и зачака Александър да се върне от централата. Нощната му смяна свършваше в осем и ако побързаше за автобуса, щеше да си е вкъщи точно навреме, за да поеме Кирил, преди тя да тръгне за работа. Но вместо съпруга ѝ на вратата се появи жена, чието лице изглеждаше познато, но в момента Наталия не можеше да се сети откъде. Беше една съседка, която работеше в болницата.
– Наталия – каза тя. – Мъжът ти ме помоли да ти кажа да не ходиш на работа. Той е в болницата. В централата има авария.
Недалеч, в дома си на ул. „Героите на Сталинград“, Мария Проценко чу някакъв шум в апартамента на долния етаж.15 Проценко почука по кухненския радиатор с лъжица точно както правеше винаги, когато искаше да предаде важна новина на съседите отдолу или да сподели с тях нещо вкусно, което беше сготвила. Отговорът прозвуча веднага: „Слизай!“
Проценко беше дребна, но внушителна жена на четирийсет години, която носеше тъмната си къдрава коса доста късо. Беше родена в Китай и имаше руско-китайски произход, но родителите ѝ бяха закалени в съветската топилня. По време на сталинските чистки дядо ѝ бил арестуван и после изчезнал в лагерите на Гулагxciv. Още като бебе и двамата ѝ братя умрели от дифтерит, защото не ги допуснали до лекар заради вечерния час в града на китайската граница, където живеели. След това покрусеният ѝ баща започнал да взема опиум, а майка ѝ избягала в съветски Казахстан, където сама отгледала Мария. Мария беше завършила архитектура в Института по транспорт и пътища в Уст Каменогорск и от седем години беше главен архитект на Припят със собствен кабинет на втория етаж в градския Изпълком. Именно оттам тя надзираваше изпълнението на новите строителни проекти в Припят с едно съвсем несъветско око за детайлите. Заради китайския си произход не беше допусната до партийно членство, но пък като аутсайдер работеше с голям ентусиазъм. Обикаляше улиците със сметачна линийка и непрекъснато проверяваше качеството на бетонните панели в новите жилищни сгради. Караше се на строителните работници за небрежно направените тротоари:
– Децата ще си изпотрошат краката и после как ще се чувствате?
Когато не можеше да ги убеди, тя се нахвърляше върху тях с ругатни.16 Доста хора се страхуваха от нея.
Много от апартаментите и главните сгради в Припят – Дворецът на културата, хотелът и самият Изпълком – бяха построени по стандартни планове, изработени в Москва и предназначени да бъдат буквално възпроизвеждани във всеки град и във всяко кътче на СССР. Но Проценко правеше всичко възможно да им придаде уникален вид. Въпреки преобладаващата държавна доктрина, която изискваше мрачна „пролетарска естетика“ в противовес на упадъчните западни представи за индивидуалност в интерес на икономиката, тя искаше сградите да са красиви.17 Проценко работеше икономично, с малко количество дърво, керамични плочки или гранит, за да разкраси интериора на обществените сгради в Припят; вмъкна растителни мотиви в паркетния под и в преградите от ковано желязо на ресторанта и инкрустира малки сегменти от мрамор в стените на Двореца на културата. Пред очите ѝ градът израсна от два микрорайона на три, а после и на четири. Тя помогна да се изберат имената на новите улици и лично участваше в завършването на новите придобивки за града до най-дребния детайл. Библиотеката, плувният басейн, търговският център, спортният стадион – всичко минаваше през нейните ръце.