Малкия брат [bg]

Очите ми се напълниха със сълзи, щом стигнах до края. Някъде имах запалка, с която оголвах жици. Намерих я и я вдигнах към бележката. Знаех, че съм длъжен да я унищожа, заради Зеб. Никой не биваше да я вижда, за да не стигнат до него.

Вдигнах пламъка към бележката, но не можах да го направя.

Дарил.

Покрай всички мизерии с Анджи, Екснет и СВС бях забравил, че той съществува. Беше се превърнал в призрак, като стар приятел, който се е преместил, или е заминал на обменни начала. През цялото време са го разпитвали и са го карали да им обяснява за Екснет и заглушителите. Намираше се в Трежър Айланд, изоставена военна база, недалеч от взривения мост. Беше толкова близо, че буквално можех да доплувам дотам.

Оставих запалката и прочетох пак бележката. Този път се разплаках. Спомените се върнаха. Въпросите на късо подстриганата жена, миризмата на урина, която бавно съхне по панталоните ми.

— Маркъс?

Вратата ми беше отворена. Мама стоеше на прага и ме гледаше тревожно. От колко ли време беше там?

Опитах да потисна сълзите си и издухах нос.

— Здрасти, мамо.

Тя влезе в стаята и ме прегърна.

— Какво става? Искаш ли да поговорим?

Бележката лежеше на масата.

— От приятелката ти ли е? Всичко наред ли е?

Беше ми дала изход. Можех да обясня всичко като проблем с Анджи и тя щеше да ме остави на мира. Отворих уста да го направя и всичко излезе от само себе си.

— Бях в затвор. След като взривиха моста. През цялото време бях в затвор.

Воплите въобще не звучаха като моя глас. По-скоро звучах като ранено животно. Ревах, докато не ме заболяха гърлото и гърдите.

Мама ме прегърна, както правеше, когато бях малък. Погали косата ми и зашепна, докато не се успокоих.

Поех си дъх, а тя ми донесе чаша вода. Седнах на леглото си, тя се настани на стола и аз й разказах всичко. Всичко.

Е, поне по-голямата част.