Трите дъщери на Ева [bg]

– Това е кехлибар – най-сетне рече той.

– Моля?

– Ароматната пръчица, която гледаше – отвърна той. – Четвъртък е кехлибар. За всеки ден имам различен аромат. Харесва ли ти мирисът му?

Сърцето на Пери трепна. Тя знаеше за вълшебната сила на кехлибара.

– Римлянките са носили топчета кехлибар – някои заради уханието, а други, за да ги предпазва от вещици – добави Азър.

Пери гледаше с широко отворени очи. Дали заради предупрежденията на Трой, или нещо в присъствието на професора, но беше доста смутена.

– Не ми казвай, че се страхуваш? – попита той, усещайки притеснението ѝ.

– От кехлибара?

– Не, от вещиците.

– Разбира се, че не – отговори бързо тя. Някакъв вътрешен глас ѝ подсказа, че след като я е видял да разглежда пръчицата, Азър сигурно е видял и птичето. – Професоре, извинявайте още веднъж, че влязох в кабинета ви.

– Колко често се извиняваш? Дотук два пъти за три минути. Не е ли твърде често?

Пери се изчерви. Той беше прав. Тя не спираше да се извинява – че е закъсняла две-три минути, че не е задържала вратата, за да влезе човекът след нея, че е задминала някого на тротоара, че случайно е докоснала купувач с количката в магазина... Пери непрекъснато се извиняваше.

Азър отметна косата от очите си и каза:

– Има една хипотеза, че хората, които се извиняват ненужно често, са склонни и да благодарят ненужно често.

Тя преглътна с усилие и каза:

– Може би се опитват да преодолеят непрестанната си тревожност. Стараят се да са като всички останали, но винаги остава празнота.

– Каква празнота?

– Пространство, между нас и другите. Сякаш мястото ни не е тук – отвърна Пери и веднага съжали за пояснението.

Защо разкриваше чувствата си пред този човек, който нямаше нищо общо с нейния свят – освен непознат, той беше и професор!

Азър седна на бюрото, написа нещо на едно листче и го защипа на въжето за пране над главата си.

– Значи се притесняваш, че другите студенти може да си помислят, че не си като тях? Мислиш, че си... различна? Странна? Необичайна? Луда?

– Не съм казала такова нещо – възрази Пери и се стегна в очакване на следващата нападка.

Азър не забеляза реакцията ѝ и попита:

– Защо мислиш, че не заслужаваш да си в Оксфорд?

– И това не съм казала – тя се загледа в алената черга, която ѝ напомняше на турско килимче, и добави, без да вдига очи: – Тук всички са толкова умни...

– А ти не си?

– Умна съм, но трябва да уча много. Другите се адаптират лесно към живота в Оксфорд. За мен е доста сложно. Между другото, бих искала да получа повече подробности за курса ви за Бог. Доктор Реймънд предложи да ви попитам направо.

– Доктор Реймънд, значи...

По тона пролича, че мнението му за академичния ѝ ръководител не е особено високо. Извади лист от подвързана с кожа папка, погледна го с присвити очи, смачка го на топка и го хвърли в кошчето.