Грехопадение

— Кога очаквате да се завърнете?

— След три-четири дни. Искам да се грижиш за лейди Гросвенър, докато ме няма — добави той, като се изправяше и обливаше с вода. — И дръж оръжието си под ръка — предупреди го Паша и пое хавлията, — а ако се събуди, преди да се върна, кажи й, че идвам веднага.

— Ще имате ли време да закусите? — Не.

Облече се набързо в чисти дрехи и затъкна на кръста си оръжията. Никой не излизаше невъоръжен, дори и в Навплион. Минути след това излетя през вратата.

След час се върна в спалнята, приближи се тихо до леглото и за миг застина, очарован от възхитителната гледка. Тя все още му изглеждаше нереална — това че беше тук и спеше в неговото легло. Беше се отвила от лятната жега. Беше толкова красива, пищна, въплъщение на женствеността, а може би и на майчинството. Остана омагьосан от тази мисъл, макар тя в леко перверзно противоречие да беше сложила ръце под главата си като изморено дете. Моментално се наруга, че така себично я бе държал будна цяла нощ. Но тя цялата беше копринена плът, игрив копнеж, диво и настойчиво желание, а несигурността по време на война, която той така добре познаваше, явно я плашеше. Сега трябваше да се погрижи за безопасността й до завръщането си — да я опази от шпионите в града, от крадците и главорезите, от търговците на роби, които лакомо точеха лиги при вида на русата красота. Това гнездо на интриги и размирици не беше уютно за една необикновена жена. Но той й бе осигурил възможно най-сигурното убежище.

Отиде при леглото, седна до нея и полюшването от тежестта му я събуди. Отвори за миг очи, след което отново ги затвори.

Паша докосна нежно извивката на глезена й. Загрубелите му пръсти се плъзнаха по копринената кожа и тя прошепна, без да отваря очи:

— Къде беше?

— Липсвах ли ти?

— Липсваше ми топлото ти тяло — отвърна тихо и се протегна, разкривайки всичките си прелести. — И необикновения ти талант…

— Ще трябва да изтърпиш тази липса няколко дни — отвърна й той шеговито. — Дългът ме зове.

Трикси се нацупи.

— Колко време?

— Три-четири дни. — Паша прокара нежно горещи пръсти по цялото й тяло и като стигна до брадичката, я повдигна леко. Наведе се и целуна нацупената устица. — След това ще те отведа в планината.

— На почивка ли? — знаеше отговора, но предпочиташе да не обръща внимание на истината.

И двамата не обелиха и дума за бебета. Неумолимостта на войната за пореден път управляваше живота им.

— Почивка от турците — отвърна Паша и погледна часовника на масата, след което се изправи. — Те не припарват встрани от главните пътища.

— Закъсняваш ли?

— Почти. Първо обаче трябва да ви изпратя с Крис до манастира. Отец Грегориос и въоръженото му братство ще ви пазят.

— Навплион ми се струва толкова жизнен и забързан, че чувството за опасност ми убягва. — Слънцето тъкмо изгряваше и обливаше стаята с портокалови лъчи, утринният въздух нахлуваше през отворените прозорци, свеж и наситен с аромати, летният ден започваше, свеж и нов.

— За жалост, турците имат шпиони навсякъде. Ще бъдеш в безопасност само ако зад теб стои армия. Хайде, скъпа, ставай! — Нежно й подаде ръка. — Жул ти опакова нещата.