Последното желание

— Не ме разбрахте — рече студено вещерът.

— Не съм се и опитвал — промърмори Дхун.

— Забелязах — процеди Гералт, също не особено сърдечно. — Но позволете да ви посоча нещо много важно. Нас все още не ни свързва никакъв договор, аз все така не съм ви задължен с нищо. Нямате основание да смятате, че сте купили вещер, който за сребърен грош или за грош и половина ще направи това, което вие не можете да направите. Или не искате. Или не ви е позволено. Та така, уважаеми Дхун, още не сте купили вещер и не мисля, че би ви се удало. При вашето нежелание да се опитате да разберете някои неща.

Дхун мълчеше и го гледаше изпод вежди. Копривка се изкашля, повъртя се на стола си и изведнъж се изправи.

— Господин вещер — обади се той. — Не се сърдете. Ще ви разкажем всичко. Нали, Дхун?

Старейшината кимна в знак на съгласие.

— Когато идвахме насам — започна Копривка, — вие видяхте какви неща растат тук, какви поля имаме. На други места е трудно дори да се мечтае за подобно нещо. Направо си е невъзможно. Но ето на. Тъй като тук земята е толкова плодородна, а и зърното ни е отлично, успяваме и да си плащаме данъците, и да продаваме, и да разменяме…

— Какво общо има това с дявола?

— Има. По-рано дяволът само пакостеше и измисляше разни шеги, но изведнъж започна да краде жито. Тогава започнахме да му оставяме по малко на камъка в конопеното поле, мислехме, че ще се наяде и ще му мине мерака. Но не — продължаваше да краде. А когато започнахме да крием от него запасите си и да заключваме с по три катинара складовете, той направо побесня, крещеше, блееше, викаше „ух, ух“, а като започне да прави така, по-добре човек да си плюе на петите. Заплашваше…

— … че ще ви срита задниците — вметна Лютичето с добродушна усмивка.

— И това също — потвърди Копривка. — Че и по-лошо. Накратко — след като вече не можеше да краде, поиска да му плащаме данък. Нареди ни да му носим зърно и други стоки в чували. Тогава се събрахме всички и си поговорихме и решихме ние да сритаме неговия задник. Обаче…

Копривка се изкашля и наведе глава.

— Няма какво да извърташ — обади се неочаквано Дхун. — Недооценихме господин вещера. Разправяй всичко, както си е, Копривка.

— Бабата ни забрани да бием дявола — продължи бързо Копривка. — Но ние си знаем, че това е Лил, защото бабата… Бабата говори само каквото Лил й каже. А ние, сам видяхте, господин вещер, ние изпълняваме.

— Забелязах — намръщи се Гералт. — Бабата само трепери и рецитира текстове, чието значение не разбира. А към девойката се отнасяте като към някаква богиня, слушате я с отворени уста, не я поглеждате в очите, но се опитвате да отгатнете желанията й. А нейните желания са заповеди за вас. Коя е тя, тази ваша Лил?

— Отгатнахте, господине. Пророчица. Тоест Мъдра. Само не казвайте на никого, молим ви. Защото ако стигне до ушите на княза или, да не дават боговете, до ушите на наместника…

— Не се безпокойте — изрече Гералт сериозно, — Знам за какво става въпрос и няма да ви издам.