Окончателната диагноза

— Да.

— Бъдете убедителен, накарайте я да повярва, че още нищо не е окончателно. Искам да бъде готова… за всеки случай.

Той кимна и разроши буйната си червена коса:

— Разбирам.

„Вярвам ти, че разбираш“ — помисли си Люси, докато напускаше стаята.

Вчера следобед, след като научи как стоят нещата след краткия си телефонен разговор с Пирсън, тя просто не знаеше какво да прави. Не знаеше дали да каже всичко на Вивиан, или да изчака крайния резултат. Ако изчака и туморът се окажеше доброкачествен — добре. Но ако след два дни патологията кажеше „злокачествен“, тогава ампутацията щеше да се окаже спешна и жизненоважна. Не беше сигурна, че Вивиан ще може да понесе известието без предварителна подготовка. Внезапният шок можеше да се окаже прекалено силен за нищо неподозиращото момиче. И сигурно щяха да са необходими дни, преди Вивиан да бъде готова психически за тежката операция. Дни, които те нямаха право да губят.

И още нещо. Фактът, че Джо Пирсън прибягва до външна помощ, бе сам по себе си достатъчно красноречив. Ако туморът беше очевидно доброкачествен, той веднага щеше да каже. Фактът, че не го направи, а и по време на разговора им избягваше да се ангажира с каквито и да било прогнози, говореше, че злокачествеността е най-малкото една твърде голяма вероятност.

Преценявайки всичко това, Люси стигна до извода, че незабавно трябва да разговаря с Вивиан. Разбира се, в случай на благоприятна присъда предварителните страдания щяха да се окажат напразни. Но това при всички случаи беше за предпочитане пред изненадващия удар.

Решението й беше подпомогнато и от появата на доктор Седънс. Късно снощи младият практикант дойде при нея и й разказа всичко. Призна, че отначало мислел да остане в сянка, но после променил решението си. Разказа й, че те с Вивиан искат да се оженят. Люси се зарадва, че той се бе обадил. Това означаваше, че момичето няма да е само, ще има на кого да се облегне в тежкия миг.

А мигът без съмнение щеше да бъде тежък По възможно най-внимателния начин Люси й беше разказала за съмненията си и за тежките последици, ако те случайно се потвърдят. Но както и да го каже човек, едва ли има начин да се смекчи подобен удар. Припомни си неотложните неща, които й предстояха. На първо място трябва да информира родителите на момичето. Хвърли поглед към листчето, което държеше в ръка. На него беше адресът им — Салем, щат Орегон. Вече имаше съгласието на Вивиан да ги потърси. Сега оставаше по-трудното — да им съобщи неприятната вест по телефона.

Умът й вече предугаждаше какво ще стане по-нататък. Вивиан бе малолетна. Това означаваше, че хирургът трябва да има съгласието на родителите за евентуална ампутация. Такъв беше щатският закон. Ако родителите на Вивиан решат да вземат първия самолет от Орегон, тя ще може да получи писменото им съгласие след пристигането. Но ако откажат да пътуват, ще трябва на всяка цена да ги убеди да изпратят съгласието си телеграфически.

Погледна ръчния си часовник. Днес имаше много претоварена програма — предстояха й прегледи в градския й кабинет. Май ще е по-добре веднага да поиска връзка с Орегон. Влезе в малкия си кабинет на втория етаж, който разделяха с Гил Бартлет. Стаичката приличаше на кутийка и беше толкова тясна, че двамата рядко я използуваха по едно и също време. В момента мястото изглеждаше претъпкано — освен Бартлет вътре седеше и Кент О’Донъл.