Огнена стихия

— Нямахме възможност да те посетим по-рано — каза Лиан. — Въпреки че знаехме за злополуката ти — добави тя.

— Толкова се радвам, че си добре.

Да бе, помисли си Сторм, но се усмихна.

— Брачният живот явно ти понася, скъпа — вметна Елен с ослепителна усмивка. — Разбира се, Брет би се примирил с каква да е жена.

Сторм успя отново да се усмихне. Не беше сигурна дали това е комплимент, или не, но започна да й прилошава от страх.

— Ще идваш ли у Уейнскотови? Сузан има рожден ден. Познаваш ли я? — жизнерадостно издърдори Лиан.

— Не, още не, но Брет иска да отидем. — Сторм признателно се обърна към Питър, който постави до тях поднос.

— Брет отсъстваше по работа за няколко дни, но днес се връща.

Въпреки че наливаше лимонада, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Сторм подаде чашите на Лиан и майка й и се почувства неловко. Те имаха самодоволен вид.

— О, Брет е вече тук — щастливо каза Лиан. — Видяхме го.

Притеснението на Сторм нарасна и тя внимателно остави чашата си. Усмивката й замръзна.

— Влизаше в някаква красива бяла къщичка с очарователна ограда. Улица Сътър, номер 33. — Това беше Лиан.

На Сторм й прилоша. Сякаш целият свят се срути в този миг.

— Толкова е великодушно от твоя страна, мила, да пускаш Брет при любовницата му и да му позволяваш да не го крие — с удоволствие каза Елен Сейнт Клер. — Разбира се, така върви светът. Всички мъже имат любовници.

— Е, когато аз се омъжа, моят няма да има — каза Лиан.

— Грант Фърлейн също си няма. Не е ли странно, че Брет се връща отдалече и отива да види нея преди теб?

— Брет може да прави всичко, каквото пожелае — отвърна Сторм, уплашена, че всеки миг ще избухне в сълзи.

— Ние очакваме анулиране — каза тя злобно, тъй като знаеше, че след минути целият град ще го знае. След това се почуди дали е трябвало да го казва, дали не бе отишла твърде далеч. Едва дишаше.

— Анулиране! — ахна Елен. — Е, това вече е новина!

След малко двете си тръгнаха, като Елен състрадателно отбеляза, че Сторм не изглежда добре и може би ще трябва да полегне. Сторм успя да ги изпрати до предната врата, после се върна в салона и се загледа в красивата градина, в която се смесваха розово, виолетово, бяло и жълто. Нищо не виждаше.

— Няма да заплача — каза тя. Вече знаеше за Одри, защо тогава се чувстваше така ужасно наранена, като че ли я бяха простреляли? Той въобще ходил ли беше в Сакраменто? Боже мили! А какво, ако беше прекарал последните три дни с нея!

Една самотна сълза се плъзна по бузата й.

Сторм не знаеше колко дълго е стояла пред френския прозорец, но когато вратата на салона се отвори и затвори, тя почувства присъствието му, без дори да поглежда. Не се обърна, дори когато той нежно каза името й.

— Сторм — беше като милувка.

Тя продължи да се взира в градината, опитвайки се да потуши огромната болка, фокусира вниманието си на розовите азалии и виолетовия хибискус. Чу отново името си, този път не толкова нежно, а леко въпросително. Не помръдна. Махай се, молеше се безмълвно тя. Просто се махай.