Позитронният човек
- Автор: Азимов Айзек, Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Позитронният човек». Краткое содержание книги:
— Кажи им, че съм изключително трогнат и така нататък, и така нататък, както обикновено. Но точно в момента съм зает с особено сложен проект и така нататък, и така нататък, а и не бих искал да се вдига много шум около юбилея, но въпреки всичко съм им дълбоко признателен, оценявам голямото значение на този жест и все в такъв дух — и така нататък, и така нататък.
В повечето случаи едно писмо стигаше да го отърве. Но не и този път.
Обади се Алвин Магдеску:
— Виж какво, Ендрю, не можеш да постъпиш така.
— Как?
— Да захвърлиш поканата в лицето на хората от ЮСРММ.
— Но аз не я искам, Алвин.
— Досещам се. Както и да е, ще се наложи да изтърпиш. Имаш нужда поне веднъж да се измъкнеш от тази твоя лаборатория и да позволиш на сбирщина човеци да ти досади до оглупяване, като ти разправя що за забележителност си.
— Благодаря, но през последните десет-двайсет години много ми дойде.
— Добре де, ще поемеш още мъничко. Ендрю, нали не искаш да ме обидиш?
— Тебе ли? Че ти какво общо имаш с това? Какво те засяга?
Магдеску вече беше на деветдесет и четири години, бе се оттеглил преди шест години.
— Защото — горчиво призна Магдеску, — аз предложих цялата история. За да изразя привързаността си към теб, проклета ходеща купчина боклук, а и да покажа благодарността си за разнообразните и фантастични протезиращи устройства марка „Ендрю Мартин“, превърнали и мен в същата купчина боклук, като ми позволиха да доживея такива старини. Аз щях да бъда церемониалмайсторът, главният оратор. Но не, не бива да закачаме Ендрю. Само дето изведнъж се озовах в глупаво положение. Ти си най-съвършеното творение, излизало някога на бял свят от „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“, а не искаш да отделиш една-единствена вечер, за да приемеш отбелязването на този факт и да доставиш на стария си приятел малко удоволствие… малко удоволствие, Ендрю.
Магдеску млъкна. Съсухреното лице, обримчено от сива брада, мрачно гледаше от екрана.
— Ами щом е така… — измънка смутено Ендрю.
Съгласи се да отиде на тържествената вечеря. Специално за случая, бе изпратен луксозен флитер, за да отлети с него до управлението на компанията. Вечерята се състоя в грандиозната облицована с дърво зала за събрания. Присъстваха около триста гости, всички до един пременени във вече древните и неудобни дрехи, но все още смятани за подходящо официално вечерно облекло при най-тържествените случаи.
А този беше от най-тържествените. Удостоен с вниманието на пет-шест члена на Регионалното законодателно събрание, един съдия от Световния съд, петима лауреати на Нобелова награда и разбира се, пъстро сборище от Смитовци, Робъртсъновци и Смит-Робъртсъновци, заедно с най-различни други сановници и знаменитости от целия свят.
— Значи се накани да дойдеш — одобри Магдеску. — Съмнявах се до последно.
Ендрю се смая от вида му — толкова малък и прегърбен му се стори Магдеску, толкова крехък и изтощен. Но следа от старото лукавство още проблясваше в очите на стареца.
— Нали знаеш, че не можех да си остана вкъщи. Не бих го направил.
— Радвам се, Ендрю. Добре изглеждаш.
— Ти също, Алвин.
Магдеску се усмихна печално.
— Все повече ставаш човек, а? Лъжеш точно като нас. Ендрю, колко лесно ти се изплъзна от устните това ласкателство! Дори не се замисли.
— Няма забранителен закон за робот да каже неистина на човешко същество. Освен случаите, когато неистината вреди. А и ти ми изглеждаш добре, Алвин.
— Искаш да кажеш — за човек на моята възраст.
— Да, предполагам, че това трябваше да кажа — за човек на твоята възраст. Щом настояваш да бъда точен.
Речите след вечерята бяха от обичайно високопарните и надутите — изразяваха възторзи и учудване от множеството достижения на Ендрю. Един оратор следваше друг, но за Ендрю стилът изглеждаше еднакъв — тежък и отчайващо скучен, дори при онези, които успяваха да проявят остроумие и находчивост. Формата може би се различаваше, но смисълът си оставаше неизменен. Ендрю бе чувал — и то твърде често — всичко това и преди.
И във всяка реч се усещаше подтекст, който не спираше да го безпокои — снизходителното признание, че за един робот бе извършил чудесни неща, че бе почти мистерия, обикновено механично устройство като него да мисли творчески и да превръща мислите си в изключителни творения. Може би казваха истината, но за Ендрю срещата лице в лице с нея си оставаше болезнена, а като че нямаше начин да я избегне.
Предвиждаше се Магдеску да говори последен.
Вечерта се проточи доста. Когато стана, Магдеску имаше блед и уморен вид. Но седящият до него Ендрю забеляза упоритото усилие да се стегне — вдигна високо глава, изпъна рамене, напълни с въздух белите си дробове-протези от „Лаборатории Ендрю Мартин“.