Стоманеният плъх си свирка блус
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх си свирка блус». Краткое содержание книги:
Това ми прозвуча познато. Никога не е имало тиранин, диктатор или военен вожд, който да не си е въобразявал, че по някакъв начин произлиза от по-висша порода.
— Вие сте различен, сър — обади се Флойд почти раболепно. — Разбрах го още когато заговорихте.
Можех да се обзаложа, че бяхме чели едни и същи книжки. Макар да ми се стори, че той я подкара твърде бързо. Оказа се, че греша.
— Нима го разбрахте? Предполагам, че разликата е очевидна за външен човек. Не беше никак лесно, да ви кажа. В началото дори се опитах да поговоря с някои от по-старшите офицери, да им обясня някои от проблемите и да предложа решения. Все едно че говорех със стена. Не че младите са по-добра стока. Иначе са нетърпеливи, това да. Ако се задълбочи човек, елементарното оцеляване не носи кой знае колко радост. В началото, може би, е представлявало известно предизвикателство. Но след няколко века удоволствието доста изтънява.
— Нетърпението на младите ли ви даде идеята да им осигурите вожд, когото да следват? — попитах аз.
— В началото не. Но започнах да разбирам, че младите започват да губят уважение към по-старите. Може би единствените хора, които продължаваха да уважават, бяха учените. От тяхна гледна точка тъкмо учените бяха хората, които поне на пръв поглед правеха нови и полезни неща. Тогава поех ролята на Алфамега. Те мислят, че съм един от по-младите учени. Бунтовник, който не е в състояние да постигне прогрес в борбата си със старите идеи по познатия начин, и затова е принуден да привлече за каузата си други, на същата възраст и със сходно мислене.
— Ръцете ми взеха да се схващат — каза Флойд с усмивка. — Имате ли нещо против да махнете тези пранги за малко?
— Имам. Искам двамата да седите там, където сте.
Непостоянен беше този наш приятел. Сърдечността веднага изчезна и той дръпна от пурата толкова здраво, че тя припука и пръсна искри.
— Ние, сървайвалистите, следим събитията на тази планета доста отблизо. С разузнавателна мрежа, която изградихме още преди тук да пристигнат другите. След това тя се разрасна и разпростря още повече. Не може птиче да изцвърчи или полпетонов плод да падне, без ние да сме научили за това. Без аз да съм научил за това. Защото аз наблюдавам наблюдателите. Наблюдавах и разбрах, че за откриването на този артефакт се използва много човешка и властова енергия. С него е свързано нещо много важно и искам да разбера какво. Изпратих отряд, който да го открадне и да взриви сградата, да скрие следите. Беше невъзможно да бъдат проследени. И все пак вие успяхте. Искам също така да разбера как постигнахте това. Говорете, и говорете бързо.
— С удоволствие — казах аз. — Моят приятел не знае нищо за артефакта. Но аз знам. Аз съм този, който го намери пръв, после го проследи и го последва дотук. Аз съм единственият, който може да ви каже как действа той — и какви невероятни неща прави. Можете да ме заведете при него и с удоволствие ще ви покажа как работи.
— Виж, така става. Ти ще дойдеш с мен. Твоят колега остава тук като заложник — съгласни ли сте? — Той се изправи и запаса някакъв огромен старовремски пистолет.
— Разбира се. Съжалявам за това, Флойд — казах аз и извърнах глава към него, като му смигнах с окото, което нашият тъмничар не виждаше. — Знам, че би дошъл с мен и би ми помогнал, ако можеше. Но не можеш. Така че остани тук и ще си в безопасност. Имаш честната дума на Джеймс Фидо ди Гриз.
— Всичко ще бъде наред, Джим. Пази се.
Можех само да се надявам, че тази смесица от двусмислици, намеци и съвети е донесла посланието ми до него. Да кръстосам мислено пръсти и да се надявам. Вратата се отвори и докато прангите ми се разкопчаваха, се чу съскане, тропот и дрънчене. Убийцоботът примигна към мен с малките си злобни оранжеви очи и ми посочи вратата с опушения си огнепръскач. Последвах Командир Алфамега навън, а Флойд остана пленник в стола. Не за дълго, надявах се, стига Фидо-Аида да беше разбрал(а) съветите ми.
Закрачихме рамо до рамо по широкия коридор с неговите рамкирани портрети на герои. Спътникът ми се усмихваше топло и от време на време попипваше гальовно пистолета си.
— Нали разбираш, че ако произнесеш и една дума за разговора ни, ще се превърнеш веднага в едно мазно петно на пода?
— Напълно си давам сметка, благодаря. Абсолютно мълчание по тази тема. Слушам, сър. Само ще погледна артефакта и ще обясня как действа. Нищо повече.
Може би външно се усмихвах, но вътрешно бях доста тъжен. Джим, ти наистина се напъха като свинепрасе в кална яма. Потискаща мисъл, но вярна. Но наистина нямах никакъв избор.
Разходката се оказа доста дълга и отново се уморих. Обещах си, когато всичко това свърши, ако изобщо свърши, да си дам дълга ваканция. Горе главата, Джим! Мисли положително и бъди готов да импровизираш.