Устата на гроба
- Автор: Маклейн Алистър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сергей Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Устата на гроба». Краткое содержание книги:
Тим Хъчинсън наистина се оказа човека, който ми трябва. При такава нощ, тъмна като второто пришествие, с проливен дъжд и със сгъстяваща се мъгла, която не ми позволяваше да различавам обикновените вълни от вълните около рифовете, Тим Хъчинсън ми падна от небето. И ми излизаше евтино — само половин милион.
Беше от онази много рядка порода хора, за които морето е роден дом. Плюс това беше усъвършенствувал природния си дар в продължение на двайсет години. Точно както и шофьорите от Формула 1, които шофират по начин, непостижим дори и за висококвалифицираните шофьори на обикновени спортни коли, Хъчинсън действуваше на равнище, непостижимо и за най-добрите любители-яхтсмени. Хора като него трудно се намират дори сред елитните световни ветроходни клубове. Човек може да ги открие, и то много рядко, единствено сред професионалните дълбоководни рибари.
Огромните му ръце движеха щурвала и ръчката на газта с деликатността на нощна пеперуда. Зрението му беше като на улулица, а слухът му чудесно различаваше вълните на откритото море от вълните около рифовете. Ориентираше се безпогрешно в мъглата и мрака и с леки докосвания на щурвала и газта водеше лодката през водните талази. Според мен този човек притежаваше вроден компютър, който мигновено съпоставяше собствената ни скорост със скоростта на вятъра, вълните и теченията и веднага му даваше точното ни местоположение. Можех да се закълна, че подушваше сушата, дори и когато вятърът духаше към нея, а в устата му димеше неизменната воняща черна пура. Трябваха ми само десет минути до него, за да разбера пълното си невежество в управляването на лодки. Това откритие ме изпълни с християнско смирение.
Той прекара „Шармен“ през зловещия изход на заливчето с пълна газ. Само на няколко метра и от двете страни на лодката ни се зъбеха покритите с бяла пяна върхове на рифовете. Двете „момчета“, които беше взел със себе си някакви дребосъци, не по-високи от метър и осемдесет и пет — през целия път се разчекнаха от прозевки. Хъчинсън откри „Файъркрест“ сто метра преди изобщо да си помисля, че виждам нещо, и прекара „Шармен“ до нея със същата лекота, с която бих паркирал колата си посред бял ден. Качих се на борда и изкарах акъла на чичо Артър и Шарлот, които изобщо не бяха усетили пристигането ни. Обясних ситуацията, представих Хъчинсън и се върнах обратно на „Шармен“. Петнайсет минути по-късно приключих радиовръзката и се появих отново на „Файъркрест“.
Чичо Артър и Тим Хъчинсън вече бяха станали неразделни дружки. Брадатият австралийски гигант се разтапяше от почтителност и през пет минути наричаше чичо Артър „адмирале“, а самият чичо Артър приемаше присъствието му със смесица от огромно задоволство и облекчение. Помислих си, че това е израз на подценяване на моите качества на моряк, и явно не бях далеч от истината.
— И? Къде отиваме сега? — запита Шарлот Скурас. Със съжаление установих, че и тя като чичо Артър доста се е поуспокоила.
— Дъб Сгир — отвърнах. — Ще посетим лорд Кърксайд и очарователната му щерка.
— Дъб Сгир ли? — Тя сякаш се изненада. Нали казахте, че отговорът на загадката се крие в Илън Оран и Крейгмор?
— Така е. Там са отговорите на някои основни въпроси. Но крайната цел е Дъб Сгир. Под небесната дъга.
— Какви са тези загадки? — нетърпеливо запита тя.
— Няма никакви загадки — добродушно се намеси Хъчинсън. — Не си ли спомняте приказката, мадам? Под небесната дъга, където е скрито гърнето със злато.
— Защо не пием по едно кафе? — рекох. — Лично ще го приготвя.
— Май ще си лягам — каза Шарлот. — Много съм уморена.
— Да, но аз изпих вашето кафе — шеговито и се заканих аз. — Сега вие ще изпиете моето и ще бъдем квит.
— Само ако стане бързо.
Стана много бързо. За нула време поставих на подноса четири чашки, добавих мощна смес от нес кафе, мляко и захар и пуснах нещо в едната чашка. Никой не се оплака от кафето. Хъчинсън пресуши чашата си и каза:
— Не виждам защо вие тримата не си легнете. Да не мислите, че ми трябва помощ?
Никой от нас не си мислеше подобно нещо. Първа ни напусна Шарлот Скурас с думите, че страшно и се спяло, в което никак не се съмнявах. То се виждаше. След малко и ние с чичо Артър се оттеглихме, а аз накарах Хъчинсън да обещае, че ще ме събуди, когато наближим Дъб Сгир. Чичо Артър се изтегна на канапето в салона и се загърна с някакво одеяло, аз се прибрах в каютата и също полегнах.
Лежах така около три минути, после станах, взех една триъгълна пила, тихо отворих вратата на каютата и също толкова тихо почуках на вратата на Шарлот. Никой не ми отвърна, така че отворих, влязох и внимателно затворих след себе си, след което запалих лампата.