Дар от злато
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Серия: verity ames/jonas quarrel #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росен Рашков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дар от злато». Краткое содержание книги:
Джонас направи няколко крачки към стената.
— Не мога да твърдя, че съм експерт, мистър Кинкейд, но ще ви кажа от пръв поглед, че тази кама е фалшива. Наподобява автентична, но всъщност е само добра имитация.
— Но какво говорите?! Купих тази кама от много сигурен източник. Навярно грешите?
— Имате ли нещо против, ако я откача?
— Не, моля.
Верити едва сега осъзна, че дъхът й беше спрял. Но какво прави той?! Отново ли изпробва таланта си? Това не е най-подходящото място, където трябва да го нрави. Тя не можа да реагира навреме, за да го спре. Вече се подготвяше да се озове в тъмния коридор, когато в съзнанието й проблесна мисълта, че според Джонас камата е имитация. „Ако наистина е така, нищо няма да се случи…“
Джонас се пресегна и свали камата от стената. В съзнанието и започна да се оформя познатият тунел. Но този път не беше мрачен, очертанията му не бяха ясни и някак изглеждаше… по-нов. Усещаше някъде пред себе си присъствието на Джонас, но все още не можеше да го види. После съзря замъглено изображение и побърза да ускори крачките си. „Джонас е прав. Това сигурно е най-самотното място на Вселената.“ Едва беше извървяла и няколко метра, когато пред очите й постепенно се избистри видение на столова, обзаведена със съвременни столове, бюфет и маса. Един мъж седеше в далечния й край. Хванал се беше за гърдите, а лицето му бе побеляло от ужас. „Получил е сърдечен удар“ — помисли си Верити. Но точно тогава видя кръвта, струяща между пръстите му в една от чиниите със спагети. Спря се шокирана, а след това се обърна и побягна с всички сили. Секунда по-късно се сблъска с Джонас и едва не го събори по гръб.
— Джонас, там… този човек агонизира…
— Спокойно, скъпа, всичко е наред. Сега ще пусна камата и ще се махнем оттук.
Изведнъж тунелът, в който се намираха, започна да се стопява. Връщането в реалността беше толкова неочаквано за Верити, че залитна напред, загуби равновесие и се хвана за ръката на Кинкейд.
— Но моля ви, мис Еймс, какво ви стана? Да не ви е зле?
Тя си пое дълбоко дъх и изобрази една невинна усмивка, както я бе посъветвал Джонас.
— Благодаря, добре съм. Зави ми се свят. Тръгнахме доста рано тази сутрин и не успях да закуся. Мисля, че сигурно вече е и време за обяд. Извинете ме.
Джонас вече окачваше камата обратно на мястото й.
— Да, така е, мис Еймс. Часът е дванадесет и четвърт. Ще съм ви много признателен, ако приемете да обядвате с мен. Въпреки че сделката не се осъществи, вие ми отделихте от времето си, за което искрено ви благодаря.
Верити вдигна очи към Джонас, давайки му ясен знак, че решението е изцяло негово. Не искаше после да я обвинят, че тя е причината, продажбата да се провали.
— Не, благодаря ви за поканата, мистър Кинкейд Време е да тръгваме, защото имаме още доста работа Верити, готова ли си?
— Да, Джонас.
— Да тръгваме тогава.
Джонас затвори куфарчето с пистолетите.
— Един момент, мистър Куоръл. Не чух последното ви мнение за камата. Нали все пак я държахте в ръка.
— Със сигурност не е от XVI век. Най-вероятно е от 1955–1960 година. Все пак не се отчайвайте, тя е чудесна имитация.
— Сигурно грешите? Не е възможно.
— Това си е ваше мнение. Но ако бях на ваше място, щях да внимавам с човека, който ви е продал това оръжие. Смятам го за твърде опасен.
— Това пък откъде ви хрумна?
— На първо място ви е продал фалшификат, а на второ, действа по много безскрупулен начин.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?
— Няма значение. Може би съм леко засегнат на професионална тема. И как няма да съм, след като сигурно сте платил цяло състояние за този фалшификат, а аз дори не получих цена за чифт оригинални английски пистолети. Довиждане, мистър Кинкейд.
Деймън Кинкейд гледаше мрачно към затворилата се току-що врата. Беше разкъсван от яд, но странно защо, предчувстваше, че се намира в голяма опасност. Натисна бутона на бюрото си. Хач се появи почти мигновено и покорно сведе глава.
— Какво ще обичате, сър?
— Веднага се свържи с Гелкърк. Искам го тук до един час.
— Ще бъде изпълнено, сър.
Уилям Гелкърк пристигна след около 45 минути в офиса. Беше нисък, закръгленичък човечец с вече почти оплешивяла глава. Гледаше подозрително и любопитно през дебелите стъкла на очилата си. Макар че Кинкейд го намираше за отвратителен и досаден, често прибягваше до неговите услуги. Гелкърк се славеше като един от най-добрите познавачи на XVI век по западното крайбрежие. Кинкейд вече съжаляваше, че не се бе допитал до него, преди да окачи камата на стената.
А допреди час можеше да се закълне, че е автентична. Нали сам я беше взел от колекцията на стария Хенри Уилкокс. Уилкокс му се бе обадил да се похвали с новия си трофей, без да подозира, че по този начин подписва смъртната си присъда. Камата много допадна на Кинкейд и той реши, че я заслужава повече, отколкото стария си приятел Хенри. Знаеше къде старецът държи скрит пистолета си и не се поколеба да го използва срещу него. Полицаите определиха убийството като „жесток акт на насилие“ и отново предупредиха собствениците на оръжие да не държат пистолетите си вкъщи, защото после сами ставали жертви на случайни крадци.