Сан Феличе

Кралят и кралицата, така несъгласни обикновено по всички въпроси, отсега нататък бяха винаги съгласни по една точка — омразата им към французите; само че омразата на краля беше нехайна и би се задоволила да ги отстранява, докато омразата на Каролина беше действена и не се задоволяваше с отстраняването, а желаеше унищожението им.

Гордият нрав на Каролина бе превил отдавна под волята й безгрижния характер на Фердинанд, който — както вече казахме — избухваше от време на време в сръдни, щом вроденият здрав смисъл му подскажеше, че го отклоняват от правия път; но с време, търпение и упоритост кралицата постигаше винаги желаната цел.

Така, с надежда да вземе участие в някоя коалиция против Франция и дори да го въвлече направо във война, тя бе свикала и подготвила със съдействието на Ектън, почти без знанието на съпруга си, една армия от седем до десет хиляди души, построила бе флот от сто бойни единици с различен тонаж, струпала бе голямо количество бойни припаси, взела бе, с една дума, всички мерки войната да започне незабавно, щом кралят я обяви.

Отишла бе и по-далеко: като преценяваше негодността на неаполитанските генерали, не командвали никога армия на бойно поле, като разбираше колко малко доверие биха имали в тях войниците, щом разберат като нея некадърността им, тя бе поискала от своя племенник, австрийския император, един от неговите генерали, минаващ за най-големият стратег на епохата, при все че засега беше прочут само с неуспехите си — барон Мак; императорът с готовност й го изпрати и пристигането на тази важна особа се очакваше всеки ден; за него трябваше да бъдат уведомени само кралицата и Ектън, но не и кралят, който нищо не знаеше.

Именно при тези обстоятелства Ектън, който се чувстваше господар на положението и беше убеден, че само един човек може да го свали и замести, реши да се отърве от него, защото отдалечаването не му се струваше вече достатъчно.

Един ден в Неапол научиха, че княз Караманико, вицекрал на Сицилия, се разболял; на другия ден, че е на смъртно легло, на третия — че е починал.

Никое сърце не бе разстроено може би така ужасно от тази смърт, както сърцето на Каролина; първата й любов се бе засилила от отсъствието и можеше да загине само със смъртта й. Това отчаяно страдание не пощади нито една струна от нейната душа, а мъката се удвояваше поради това, че трябваше да я крие от любопитните погледи, които я обгръщаха; тя се престори на болна, затвори се в най-усамотената стая на покоите си и там, като се търкаляше в леглото, забила нокти в косата си, с обляно в сълзи лице, ревейки като ранена пантера, тя проклинаше небето, кълнеше краля, короната си, любовника, когото не обичаше и който бе убил единствения човек, когото бе обичала, проклинаше себе си, а най-вече проклинаше народа, който разгласяваше тази смърт по улиците и обвиняваше, че е принесла тази човешка жертва на своя съучастник Ектън; и накрая се зарече да излее върху Франция и французите цялата жлъч, бликнала в сърцето й.