Преди Империята

— Сега си тук, но кога пак ще заминеш? — запита Камила.

Той я прегърна.

— Първо ще си постоя няколко дни у дома, а после… ще търсим море. Трябва да има море някъде в тоя свят. Преди няколко дена намерихме една пещера… и тия неща в самата скала. Не носим много украшения, знам, няма защо да се хабим да ги копаем, обаче на Алистър и на мен ни харесаха ето тия, та ги донесохме за тебе и момичетата. Усещам нещо в тях.

Той извади от джоба си шепа сини камъни и ги изсипа в ръцете й, наблюдавайки изненадата и удоволствието в очите й. Децата се втурнаха в къщата и обсипаха Макарън с целувки, прегръдки, въпроси и молби.

— Татко, може ли другия път да дойда с тебе в планините? Хари е ходил, а пък той е едва на четиринайсет години!

— Татко, Алана ми взе сладките, кажи й да си ми ги върне!

— Татко, татко, виж, виж ме как се катеря!

Камила, както винаги, не обръщаше внимание на врявата и лека-полека ги накара да се успокоят.

— Питайте един по един… какво има, Лори?

Момичето със сребриста коса и сиви очи взе едно от сините камъчета и се загледа в звездовидните шарки вътре в него. Накрая проговори със сериозен глас:

— Майка ми има едно такова камъче. Може ли и аз да си взема? Мисля, че ще мога да работя с него, както тя го прави.

— Разбира се, можеш да си вземеш — позволи й Макарън и погледна над главата й към Камила.

Когато му дойдеше времето, щяха да разберат съвсем точно какво е искала да каже Лори, защото необикновената им възпитаница никога не изричаше нещо без причина.

— Знаеш ли — обади се Камила, — мисля, че някой ден тези неща ще бъдат много важни за всички ни.