Водопад в пустинята
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Курчатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Водопад в пустинята». Краткое содержание книги:
Ала за Коди Джонсън този строеж е не по-малко важен, отколкото за нея. И проблемът не е само в професионалните им спорове. Между двамата непрекъснато прехвърчат искри и, макар никой от двамата да няма намерение да се обвързва, по-добре е да приемат този факт, за да не пречат личните им отношения на работата. Но ще успее ли всеки от тях да тръгне по пътя си, когато строежът завърши?
— Ако искаш да изиграем два рунда, добре. Веднага щом се изправиш на крака.
— Още сега, по дяволите. Веднага. — Тя ядосано удари с юмрук по леглото. Дори не можеше сама да стане и да започне да крачи. — През тези няколко дни се държиш с мен като с някакво бавноразвиващо се дете. Писна ми. Дори не искаш да говориш с мен за това, което се е случило.
— Какво искаш? — Напрежението, което бе опънало нервите му до скъсване, най-после го срина. — Искаш да ти кажа какво ми беше да видя как тази сграда хвръква във въздуха и да знам, че ти си вътре? Искаш да ти опиша какво беше да пълзя сред каквото беше останало от нея и да те търся? И после да те намеря полузаровена, цялата в кръв и изпотрошена? — Надигна глас, приближи се и се вкопчи в пречките на леглото й. Кокалчетата му бяха побелели. — Искаш да ти разкажа какво ми беше, докато чаках в тази проклета болница и не знаех дали ще оживееш, или ще умреш?
— Как ще го преодолееш, ако не говорим за това? — Абра посегна към ръката му, ала Коуди рязко я дръпна. — Ти също си бил ранен. — И тя даде воля на гнева си. — Знаеш ли как се чувствам, като гледам лицето ти, ръката ти и знам, че това се е случило, защото си се върнал за мен? Аз искам да говоря за това, по дяволите! Не мога да търпя да лежа тук и да се опитвам да го възстановя.
— Тогава престани. — Той замахна с ръка и неволно блъсна една кана. Изпита някакво малко удовлетворение, като я чу как се удря в стената. — Това е минало и свършило. Когато излезеш оттук, няма да се връщаме назад. Ти никога вече няма да ме караш да преживявам нещо подобно. Разбра ли? — Извъртя се към нея. — Не мога да го понеса. Искам да излезеш оттук. Искам да си отново при мен. Обичам те и е ужасно да лежа през нощта в леглото и да се потя при мисълта какво можеше да се случи.
— Какво не се случи — викна тя. — Аз съм тук, аз съм жива, защото ти си се погрижил за това. Не си ти виновен, глупак такъв. Ти си ми спасил живота. Прекалено много те обичам, за да седя и да гледам как се самоизяждаш. Това ще престане, Джонсън. Говоря сериозно. Ако не можеш да идваш тук и да се държиш нормално с мен, не идвай изобщо.
— Престанете. — Една сестра бързо влезе в стаята. — Чуваме ви как се карате чак до…
— Вън! — извикаха и двамата в един глас.
Тя излезе и затвори вратата зад себе си.
— Щом искаш да си тръгна, ще си тръгна. — Коуди отново се приближи до леглото и с трясък смъкна преградата. — Но не преди да ти кажа каквото имам за казване. Може и да се обвинявам за това. И това си е моя работа. Няма да седиш тук и да ми казваш как да се чувствам и какво да чувствам. Достатъчно дълго съм ти играл по свирката.
Абра вирна глава.
— Не разбирам за какво говориш.
— Никакво обвързване, никакви задължения, никакви дългосрочни планове. Нали ти така го беше измислила?
— Ние се договорихме…
— Няма повече да се договарям. И няма повече да чакам, докато моментът е подходящ, докато мястото е подходящо, докато настроението е подходящо. Чу ли какво ти казах преди малко? Казах ти, че те обичам.
— Не го каза. — Тя се вгледа намръщено в ръцете си. — Изкрещя го.
— Добре, изкрещях го. — Той седна до нея, като едва сдържаше желанието си отново да изкрещи. — Сега ти го казвам и ти казвам, че ще се омъжиш за мен. И точка.
— Но…
— Недей. — Гневът му угасна толкова бързо, че Коуди успя само да притисне ръце към очите си. — Не ме насилвай сега.
— Коуди…
— Просто замълчи, а? — Той отпусна ръце, с надеждата, че се е овладял. — Не трябваше да бъде така, да се надвикваме, докато ти не можеш да станеш. Изглежда, че винаги, когато се опитаме да планираме нещата, не се получават. Затова, Червенокоске, това е — никакви планове, никаква подготовка. Аз имам нужда от теб. Искам да се омъжиш за мен, да дойдеш с мен на изток и да преживееш живота си с мен.
Абра вдигна очи и пое дълбоко въздух.
— Добре.
Коуди се позасмя и разтърка с ръце лицето си.
— Добре? Само това ли ще кажеш?
— Не съвсем. Ела тук. — Тя протегна ръка и го привлече към себе си. За пръв път от дни насам той я прегърна наистина. — Ти сигурно чу какво ти казах преди малко, че те обичам.
— Не го каза. — Устните му трепнаха от удоволствие и облекчение, после ги притисна в шията й. Абра бе топла и съвсем жива, и бе с него. — Изкрещя го.
— Въпреки това е вярно. — Тя го отдръпна от себе си, за да се вгледа в лицето му. — Извинявай.
— За какво?
— Задето ти причиних всичко това.
— Не беше твоя вина.
— Не беше. — Абра се усмихна и сплете пръстите си, подаващи се изпод гипса, в пръстите му, подаващи се изпод превръзката. — Не беше и твоя. Не е нещо, което бих искала отново да преживея, ала поне те накара да ми предложиш да се омъжа за теб.