Циганката

Джейсън почувства безкрайна празнота; той приседна на дивана и прочете отново написаното с детски почерк послание. Когато стигна до подписа, едва не изкрещя от гняв. Тя беше негова жена, вчера по това време й бе дал името си. Как беше посмяла да се нарече Тримейн? Тя беше неговата жена — Катрин Севидж! Как можа да го напусне след такава нощ? Припомни си отново всички прекарани заедно часове, всички грозни сцени, които му беше разиграла, и се постара да прогони от сърцето си и най-малките следи от привързаност и обич. Никога нямаше да признае, че тя означаваше за него много повече от всяка друга жена.

Не, той не можеше да допусне това! Знаеше как да я намери. И ако не й извиеше врата в първия пристъп на гняв, щеше да я научи да го уважава и да му се подчинява. За развод и дума не можеше да става!

Вълнението отстъпи място на хладна ярост. Започна да размисля къде ли би могла да отиде. Сигурно беше продала накитите и това щеше да й помогне да се издържа известно време. Все някога обаче трябваше да се обърне към роднини или приятели, а в Париж не познаваше никого освен леля си и чичо си.

Потънал в мрачни мисли, Джейсън се запъти към хотела, където бяха отседнали граф и графиня Маунт. Ядоса се още повече, когато още с влизането си попадна на Елизабет и майка й. Графът също беше там, изправен до камината в елегантен вечерен костюм, и приветливата му усмивка веднага подсказа на Джейсън, че Катрин не е потърсила помощ от него. Искреността беше едно от основните качества на възрастния мъж и ако Катрин му бе разкрила истината, Джейсън щеше да бъде посрещнат по съвсем друг начин.

Семейството се готвеше да отиде на соаре в двореца на граф Д’Артоа и Джейсън, който не обичаше да говори за собствените си проблеми, побърза да се извини:

— Изглежда не съм прочел правилно писмото на жената си. Сметнах, че е дошла да ви посети, но трябва да призная, че все още не съм свикнал с почерка й.

В очите на графа просветнаха развеселени искри.

— Така е, почеркът на Катрин отдавна е отчаял цялото ни семейство! Но трябва да имам предвид, че първите уроци й бяха дадени твърде късно, и да се радваме, че изобщо се научи да пише. Не, тя не е тук, за последен път я видях в хотела ви вчера. — Той се обърна към жена си и попита: — Идвала ли е Катрин днес при вас?

— Разбира се, че не! — изръмжа недоволно Сеси. — Защо й е трябвало да идва?

— Права сте — отговори кратко Джейсън, поклони се и си тръгна. Беше потънал в мислите си и не забеляза злобната усмивка, с която го изпрати Елизабет. Тя тъкмо си припомняше нещастното, отчаяно лице на братовчедка си, дошла при нея, за да помоли за помощ.