Нощта на трифидите
- Автор: Кларк Саймон
- Серия: the triffids #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощта на трифидите». Краткое содержание книги:
А битката с трифидите съвсем не е завършила…
— Кристина е преместена от болницата — каза ми Сам. — Съжалявам, Дейвид. Сигурно си много разочарован. — Загледа се как вадят носилките с ранените от подводницата. — Загубихме свестни хора. Само половината от командосите са се върнали. После бреговите батареи халосали подводницата, преди да успее да се потопи. Добре, че са се скрили в мъглата по-далеч от брега, иначе изобщо нямаше да се приберат.
— Ами сега?
— Сега ли? — угрижен промърмори Сам Даймс. — Минаваме на резервния вариант.
— Какъв е той? — Да ти призная ли нещо, Дейвид? Нямам си идея.
И той отиде да утеши с няколко думи пострадалите мъже и жени, които вече бяха качени в линейки.
Два-три часа след завръщането на подводницата в лагера отново беше спокойно. Капитанът и Сам Даймс се заеха с огледа на повредите. Тежко ранените сред екипажа и командосите бяха откарани с хидроплан към големите селища на юг, в чиито болници щяха да ги лекуват по-успешно.
Аз продължих да цепя дърва за огъня. Не бях далеч от трифидите зад оградата. Растенията не вдигаха шум. И не помръдваха. Долавях, че наблюдават случките в лагера със студена пресметливост. Повлиях се от посърналото настроение наоколо и открих, че и моите мисли за проклетите твари ставаха унили.
Трифидите се развиваха. Те се движеха, чуваха, убиваха. И бяха месоядни. Полека придобиваха някакво подобие на зрение. Мнозина учени им приписваха и интелект. Колко оставаше, докато задминат на скорост скромното човечество, като добавят още дарби в репертоара си? Умението да четат мислите ни? Способността да местят предмети с усилие на волята? Струваше ми се, че няма да чакаме дълго. А после щяхме да изпитаме на свой гръб новите дяволски трикове на тези създания.
Така се трудех над купчината дърва, разсичах ги на удобно малки парчета за кухненските печки и бойлерите, Слънцето се издигаше. Бе позагубило обаче от своя наскоро възстановен блясък. Днес не понечи да добие по-ярък оттенък от кърваво-оранжевото, а по хоризонта се събираше мъгла с цвят на съсирек.
До ранния следобед приготвих достатъчно цепеници и се облях до кръста с кофа вода, после закрачих към столовата за обяд. По разпарчетосаната горна част на подводницата гъмжеше от работници. Виждах синьо-белите проблясъци на ацетиленова горелка в началото на мъчителния ремонт.
При входа на столовата подминах толкова позната фигура, че не намерих нищо неуместно в появата и.
— Ей, господине, да знаеш може ли човек да поиграе тенис на маса при вас? Опулих се.
— Гейбриъл?
— Дейвид, взех да се плаша, че вече не ме познаваш.
— Познах те, разбира се…, но как, за Бога? Смятах те за мъртъв.
— Изпълнение като за „Оскар“, не мислиш ли? Гейбриъл Дийдс се ухили и ми протегна огромна мускулеста ръка. Стиснах я и се смръщих от страшната му хватка.
— Я гледай, вие двамата май се знаете.
Сам седеше до една маса с внушителна порция ябълков сладкиш пред себе си. Неговата бледа, но сърдечна усмивка беше твърде красноречива. Раздвижих изтръпналите си пръсти.
— Добре, Гейб, но нали се досещам вярно, че не си тук по някаква случайност? Сам Даймс престана да дъвче.
— Не бъркаш. — Посочи с лъжицата си. — Запознай се с нашия човек в Ню Йорк. Сега ще си доям тоя невероятно вкусен сладкиш, а Гейбриъл ще ти каже някои новини, които отдавна чакаш… Ей, Айрин… Айрин, остана ли още малко от твоя чуден ябълков сладкиш?
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПРОМЯНА
Докато обядвахме, Гейбриъл ми разказа какво се е случило след отвличането ми преди повече от седмица.
— Аз уредих всичко — призна си. — Научих, че генерал Филдинг… вече си наясно, че това е Торънс… е намислил да те върне на остров Уайт, придружен от дипломатическа мисия. Тоест ти щеше да си мислиш, че са дипломати.
— А всъщност щях да осигуря безпрепятствен достъп на ударния им отряд. Да, Сам ме просвети за тази хитрина.
— Според мен беше задължително — продължи Гейбриъл — или някак да те махна от Ню Йорк, или да те убия със собствените си ръце.
Вторачих се в грамадните му длани и пак срещнах погледа на печалните кафяви очи, който бе натежал стряскащо. Осъзнах, че изобщо не се шегува за втората възможност.
— Повярвай ми, Дейвид, умолявах ги на колене да те отмъкнат от Ню Йорк. — Той пийна кафе. — Все пак нали разбираш, че подбудите ни да те доведем тук и така да отървем твоя остров от нашествие не са съвсем благородни и безкористни? Кимнах. — Ако Торънс превземе остров Уайт, ще се сдобие и с технологията „Мейсън-Коукър“.
— И ще има високооктаново гориво за самолетите си, за да бомбардира горяните, докато и помен не остане от тях. Същото би сполетяло всяко друго селище, което няма желание да приеме неговата… хъм, закрила.