![Рицар на Сенките [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/7/2/6/ricar-na-senkite-bg-download.jpg)
Рицар на Сенките [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: The Chronicles of Amber #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Рицар на Сенките [bg]». Краткое содержание книги:
Бях минавал на няколко пъти по Коридора на Огледалата, вдъхвайки от ароматите на горящите свещи, долавяйки понякога нечие призрачно присъствие или зървайки с крайчеца на окото си чудновати видения, които си изпаряваха мигом, щом ги удостоиш с вниманието си. Бях усещал очарованието и магията на това място, неговия дух, пробуден от моето присъствие. Човек никога не знае какво би могъл да очаква, докато крачи по този магически коридор. Поне така ми каза веднъж Блийс. Той не беше съвсем сигурен дали огледалата те пренасят в някакъв странен свят на Сенките, дали те хипнотизират и те увличат в чудновато състояние на полусън, дали те въвеждат сред изпълнената със символи и украсена с измислени образи вселена на душата ти, дали си играят някаква злонамерена или пък съвсем безобидна игра с теб… Каквато и да бе истината, коридорът съвсем не беше чак толкова безобиден, защото често бяха откривали в него крадци, хора от прислугата или посетители на двореца мъртви, в пристъп на умопомрачение или разхождащи се, бълнувайки безсмислени фрази, до един с доста необичайни изражения. Обикновено по слънцестоене или равноденствие, често и в най-различни дни на годината, коридорът се преместваше на ново място. Случваше се и да изчезне за известно време. Обикновено към него се отнасяха с недоверие и го отбягваха, макар че наред с уврежданията и неприятните преживявания, които си отнасяха някои от посетителите му, той ги даряваше и с полезни поличби или прозрения за бъдещето. Именно тази несигурност караше хората да гледат с недобро око Коридора на Огледалата.
Някой ми бе казал, че понякога Коридорът се появявал, сякаш търсейки определен човек, за когото е пазил дълго време своите противоречиви дарове. Говореше се също, че в подобни случаи е по-опасно да откажеш поканата му, отколкото да я приемеш.
— О, хайде стига — казах аз. — Сега ли намери?
Сенките по стените затанцуваха и сякаш някакъв неочакван порив накара свещите да трепнат. Тръгнах натам. Стигнах до началото на коридора, протегнах лявата си ръка и докоснах една от стените му. Фракир не помръдна.
— Аз съм Мерлин и в момента съм доста зает. Сигурен ли си, че не би предпочел да отразиш в огледалата си някого другиго?
Пламъкът на най-близката свещ като че ли придоби формата на огнена ръка, която ми махна насърчаващо.
— Мамка му — промърморих под носа си и продължих напред.
С навлизането си в коридора не усетих никаква осезаема промяна. Стените бяха покрити с лек слой прах. В огледалата наоколо вече се отразяваха безброй мои подобия, потрепващи, на мъждивата светлина на свещите: шеговити, строги, фантастични…
Проблясък.
За миг ми се стори, че строгото лице на Оберон ме гледа втренчено от един малък овал е метална рамка — най-вероятно обикновена зрителна измама, добила в съзнанието ми чертите на покойния владетел.
Проблясък.
Мога да се закълна, че в един правоъгълник с порцеланова рамка, изпълнена сякаш с разлят живак, мярнах собственото си, окарикатурено с животински черти лице и изплезен като на запъхтяно куче език. Обърнах се и чертите ми мигом придобиха обичайния си вид. Хубава шега, няма що.
Крача бавно напред. Стъпките ми отекват приглушено. Дишането ми е леко напрегнато. Зачудих се дали да не призова образа на Логрус или пък този на Лабиринта. Но не ми се щеше да рискувам толкова скоро. Споменът за свирепия гняв на двете Сили беше все още твърде пресен в паметта ми. Сигурно щях да си платя за подобна непредпазливост.
Спрях се да разгледам едно огледало, което вероятно носеше моето име. Имаше рамка от черен метал с гравирани по нея сребристи магически знаци. Повърхността му бе мрачна, изпълнена сякаш с плуващи в плитчините й духове. Лицето ми изглеждаше по-изпито, с по-резки черти, обрамчено от едва забележим пурпурен ореол. Имаше нещо студено и зловещо в този образ. Изучавах го внимателно около минута, но нищо особено не се случи. Никакви послания, никакви прозрения, нито дори видими промени. Всъщност, колкото по-дълго се вглеждах в лицето си, толкова повече ми се струваше, че целият драматичен привкус, който съм му приписал, се дължи просто на оскъдното осветление.