Дълга целувка за сбогом

— И за мен ли ще подскача гробарският кон?

— Обещай да не ходиш — помоли тя.

Не исках да ходя. Но не можех да се откажа.

— Каквото трябва, трябва си — изрекох аз с глас на филмов каубой.

— Не се прави на идиот. И тая самоирония изобщо не ми минава. Ти наистина се смяташ за много печен.

— Само се перча. Всъщност треперя от страх.

— Пак почваш. Какво да ти кажа?

— Кажи колко ще ти липсвам, ако ме излапат алигаторите.

— Ще ми липсваш. Много… много държа на теб.

— Държиш, значи?

Продължавайки да ми прегражда пътя, тя пристъпи напред и тъжно ме изгледа отдолу нагоре. Едва се удържах да не я прегърна.

— Мисля, че те обичам — прошепна тя. — Доволен ли си сега?

— И още как.

Тя направи крачка назад.

— Надявах се на по-красноречив отговор.

— Мисля, че вече разговаряхме за това. Не ти ли казах вече, че… знаеш какво.

— Джейк Ласитър, как е възможно човек да бъде толкова изразителен в препълнена съдебна зала и тъй вързан в разговор насаме? Защо просто не кажеш, че ме обичаш?

— Ами да.

— Какво „да“?

— Това, дето го рече.

— Джейк!

Вдигнах ръце.

— Добре де, обичам те, доволна ли си?

— Не съм доволна. Каза го насила. Не умееш да изразяваш чувствата си и ме смяташ за някаква хлапачка, чието мнение можеш да не зачиташ.

Сега беше мой ред. Отстъпих метър назад.

— Сбърках ли нещо? Мислех, че си разменяме нежности, а изведнъж излиза, че не съм слушал внимателно. Какво искаш от мен?

— Въпросът е какво не искам. Не искам да се доказваш като герой. И не искам да влизаш в капан.