Чосър и Домът на славата
- Автор: Гуден Филип
- Серия: Чосър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Чосър и Домът на славата». Краткое содержание книги:
Чосър трябва да посети граф Дьо Гияк, в чийто замък е живял като пленник. Още по пътя става ясно, че някой полага усилия да спре английските пратеници. Чосър и спътниците му успяват да се доберат до замъка Гияк, за да установят, че противниците на английската кауза са успели да проникнат и тук. Скоро след това графът загива по време на лов, но Чосър е убеден, че смъртта му не се дължи на злополука.
Смъртта дебне отвсякъде — мярка се загадъчната фигура на монах, който следи Чосър още от Лондон, неясна е ролята на трупата странстващи актьори, които също пребивават в замъка, двусмислено е поведението на красивата вдовица на графа. Нападенията и убийствата продължават, а Чосър се опитва да открие нишката, която ще му помогне да стигне до виновника за тези злодеяния…
Тогава Нед Кейтън започна да задава въпроси. Защо сме тук? Какво ще правим?
— Да правим? Нищо — отвърна Джефри.
— Нищо ли?
— Трябва да приемем положението от добрата му страна. Не искат да ни навредят.
— Как можеш да говориш така, когато сме затворени против волята си?
— Защото не са ни хвърлили в килия или затвор. Тук е хладно и сенчесто и ще бъдеш благодарен за това по обяд. Чу какво каза сенешалът. Скоро ще бъдем на свобода.
В отговор Кейтън изсумтя. Алан Одли продължаваше да гледа през прозореца. Джефри не изпитваше такава увереност, каквато показваше пред спътниците си, но не вярваше, че са в сериозна опасност. Да затвориш английски пратеници под претекст, че така им осигуряваш временна безопасност е едно, да стигнеш по-далеч би означавало да получиш отговор с желязо от двора на принца в Бордо. Войни са започвали и по по-дребен повод. Освен, разбира се, ако някой не се опитваше именно да подпали война…
Малко по-късно им донесоха много храна, сякаш за да ги обезщетят за задържането. Месо и сирене, хляб и вино. Не бяха яли от дванадесет часа и повече, и за известно време забравиха трудното си положение и се развеселиха под влияние на питието. После ги заведоха един по един и под стража да се облекчат, във влажен и миризлив нужник, който се намираше в най-външната част на стената, така че всичко се изливаше право в реката.
Когато всички се върнаха, Алан седна до стената под решетката. Скоро главата му клюмна и той тихичко захърка. Макар да бяха отново заключени, Нед провери вратата, сякаш не вярваше на ушите си. После седна на масата и се вторачи в пространството. Джефри се чудеше дали отвън имаше войници. Мислеше и какво да прави по-нататък. Естествено, нямаше какво да се прави, както бе казал на Нед. Затова се зарадва, когато откри в джоба си „Утешението на философията“. Сигурно я бе прибрал там вчера и бе забравил. Това беше връзката с обикновения живот, ръкопис, изписан със собствения му нечетлив почерк, който препоръчваше търпение и смирение, когато изпаднеш в беда. Спомни си, че Боеций също е бил в затвора. (Потисна мисълта, че скоро след това са го убили.) Прозорецът не беше много голям, но южното слънце на двора блестеше през него и имаше достатъчно светлина, за да може да чете.
Чосър отвори книгата и я сложи на масата, седна и зачете. Сенките в стаята се раздвижиха. Въпреки че бяха отделени от външния свят със стена, дебела повече от метър, въздухът беше топъл и задушен. След известно време Алан се събуди и отново се загледа през прозореца.
— Какво виждаш, Алан? — попита Нед.
— Нищо. Навън няма никого. Къде ли са всички?
— Какво четеш, Джефри? Пак ли някаква стара книга? — продължи с въпросите Кейтън.
Чосър я вдигна, за да види младежът, че е същата.
— О, утешението на философията. Ха!
— Не говори прибързано, приятелю. Чуй какво пише авторът. „Мислиш, че Фортуна се е обърнала срещу теб; но не си прав. Тя по-скоро запазва обичайното си поведение — да се променя непрекъснато. Същото е било, когато те е подмамила с илюзията за благополучие.“
— Не ми помага особено — каза Нед.
— Защо не продължиш историята си? — внезапно попита Алан.
— Коя история? — попита Чосър.
— Започна да ни я разказваш на кораба „Арверагус“, който ни докара в тази проклета страна.
Чосър затвори книгата и я върна в джоба си. Чувстваше се задължен да разсее спътниците си. А и не беше ли затворът традиционно място за разказване на истории? Само че коя история беше онази…?
— Рицарят и неговата дама, Арверагус и Доригена — припомни му Нед.
— А, тази.
— Какво станало с тях?
Какво станало наистина? Трябваше да разбере. Отчасти това бе причината да продължи историята. А и това щеше да ги накара — както и него самия — да забравят къде са.
— Докъде бях стигнал? Имаше млада жена на име Доригена, която живеела на бреговете на Бретан. Имаше и рицар, който я ухажваше и се ожени за нея. Наричаше се Арверагус, също като кораба. Споменах колко трудно му било да я спечели, споменах и че Арверагус и Доригена се обичали истински…
Той млъкна. Това приличаше донякъде на тъкане на гоблен. Вземаш конците, които си изоставил преди време, започваш отново да ги сплиташ и най-накрая се появява мотив, форма, картина.
— Когато се оженили, Доригена и Арверагус се врекли…