Полетът на Интрудър
- Автор: Кунц Стивен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полетът на Интрудър». Краткое содержание книги:
— Ти си добър човек, Джейк! — Тя сложи ръка върху неговата. — Радвам се, че ми разказа за Морган. Доволна съм, че ми имаш достатъчно доверие, за да споделиш с мен това!
— Не е много приятна история. — Джейк побутна с вилицата си два пържени картофа. — Поне да знаех със сигурност за какво умря Морган!
Кали отдръпна ръката си и каза:
— Мислиш, че нямаме работа във Виетнам, така ли?
— Нямам това предвид. Искам да кажа, че ме притеснява безсмислената смърт на Морган, понеже копелетата във Вашингтон не ни оставят да спечелим войната. Страх ги е да направят необходимото, за да победим. А бихме могли!
— Може би изобщо не бива да сме във Виетнам.
Джейк изпи на един дъх останалото уиски. Чувстваше се неловко.
— Ако направим равносметка, вероятно грешката ни беше, че изобщо се забъркахме в тая история. Особено като се има предвид, че почти никой в Щатите не подкрепя войната. Но вече е късно за подобни разсъждения. Остава си фактът, че сме тук, във Виетнам, и не мисля, че можем просто да зарежем всичко и да избягаме.
— Искаш да кажеш, че трябва да продължим войната само, за да си спасим честта?
— Не, не искам да кажа това. Трябва да продължим не само заради това. Погледни го от друг ъгъл. Щатите ще загубят респекта и уважението на останалия свят, ако решим да избягаме от една по същество освободителна война. Какви борци за човешките права ще сме в такъв случай! Eгa ти подигравката! — Джейк млъкна и очерта с пръст кръг върху покривката. — Има и други причини.
— Бих искала да чуя поне разумно обяснение.
Той усети, че се изчервява. Опита се да отговори спокойно.
— Добре. Ще ти посоча една смислена причина. В момента из военнопленническите лагери във Виетнам има над хиляда американци. Никой не знае точната им бройка. Тези мъже гладуват, тормозят ги и ги унижават. Просто се пържат в ада, докато в Щатите разни дългокоси пъзльовци се крият из университетите, изгарят си повиквателните и се опитват да си внушат, че войната е несправедлива, понеже знаят — дълбоко в себе си — че не им стиска да се бият. — Джейк се изкашля и понижи глас. — Трябва да измъкнем хората си от лагерите. Ако не го направим, те чисто и просто ще изгният там. Трябва или да спечелим войната, или да притиснем комунистчетата достатъчно, че да освободят пленниците си и да дадат информация за безследно изчезналите!
— Разбирам те, Джейк! И аз много искам да ги видя свободни! Но всеки ден по време на военните действия умират стотици хора. Помисли си колко човешки живота бихме спасили, ако можехме да спрем войната сега!
— Да я спрем сега ли? Да зарежем всичко и да офейкаме? Ако изоставим пленниците, ако им прекършим вярата, откъде ще намерим доброволци при една следваща война? — Той вдигна чашата си и се взря в нея. — Всичко, което притежаваме, сме самите ние.
Остави чашата и погледна Кали.
— Нека бъдем реалисти, Кали! За теб войната може да е нещо много далечно — все едно се води на обратната страна на луната, но...
— Не е така — каза тихо тя. — Има нещо, което исках да ти кажа. Терън, брат ми, беше...
— Брат ти ли? Той да не би да смята, че войната е несправедлива? Така ли мисли?
— Да, всъщност е така. Но аз исках да ка...
— Господ ли е пошушнал на брат ти какъв кеф е да живееш в Канада? Там свободата се купува доста по-евтино. Няма начин да не се чувства супер като си слуша стереоуредбата, пуши си марихуаната и вярва, че съвестта му е чиста! Или е в Баркли и протестира срещу войната...
Кали се изправи и грабна чантата си. Наведе се над масата и заговори отривисто:
— Преди да ме прекъснеш, щях да ти кажа, че брат ми загуби и двата си крака във Виетнам. Много му се иска да вярва, че войната е справедлива, но не може и това го разяжда отвътре.
Тя се обърна, за да тръгне, точно когато келнерът пристигна с две чаши кафе.
— Нали не си отиваш? Просто ей-така? — запита Джейк.
— Да, тръгвам си, „просто ей-така“!
Той се изправи.
— Не знаех...
— Понякога си много жесток, Джейк Графтън! — протегна ръка, за да го спре. — Искам да ме оставиш да си тръгна сама.
Келнерът стоеше до тях с подноса. Лицето му изразяваше недоумение. Кали го заобиколи и излезе от ресторанта.
Джейк седна, вдигна чашата с кафето, но го разля. Дълго гледа пълната чаша на масата срещу себе си. После плати и излезе. Навън беше тъмно. Той взе такси до консулството. Като: слезе, погледна към отсрещната страна на улицата и видя тълпа от хора на малката станция. Вдясно се виждаха очертанията на Връх Виктория, по който проблясваха хиляди светлинки. Спомни си от коя страна на консулството се намираше апартамента на Кали и тръгна нагоре по Гардън Роуд. Чувствата бушуваха в душата му подобно на есенни листа сред буря.