Последната империя
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Mistborn #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-123-8
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Келсайър го погледна замислено.
— Сейз, това е добра идея.
— Но?
Келсайър погледна към вратата, зад която Вин търпеливо чакаше да приключат с прическата й.
— Не съм сигурен. Днес, докато тренирахме, между нас възникна директен двубой по Тласкане на стомана. Това момиче тежи два пъти по-малко от мен, но въпреки това ме отхвърли доста силно.
— Различните хора притежават различна аломантична сила — отбеляза Сейз.
— Да, но вариациите обикновено не са големи. Пък и на мен ми бяха нужни много месеци, за да се науча да Тласкам и Тегля. Не е толкова лесно, колкото изглежда — дори да се Тласнеш нагоре по някоя стена изисква да познаваш добре теглото, баланса и траекторията. Но Вин… тя сякаш знае тези неща инстинктивно. Вярно, може да използва само първите четири метала, но напредъкът й е изумителен.
— Тя е невероятно момиче.
— Да. Но има нужда от повече време, за да опознае силата си. Тя го заслужава. Малко ми е съвестно, че я забърках в нашите планове. Нищо чудно да свърши живота си на някоя церемониална екзекуция, организирана от Министерството. Заедно с всички нас.
— Но въпреки че ви е „съвестно“, нямате нищо против да я използвате като шпионин, нали?
— Да, нямам — призна Келсайър. — Трябва да се възползваме от всички възможности. Но, Сейз… искам да я държиш под око. Отсега нататък ще си неин стюард и ще я пазиш при всички нейни действия — няма нищо странно в това да води със себе си териски слуга.
— Така е — съгласи се Сейзед. — Дори би било странно да я пратят в двора без придружител.
— Пази я, Сейз. Може да е мощен аломант, но все още е неопитна. Ще ми е по-спокойно да я пращам в леговището на хищника, ако знам, че ти си до нея.
— Ще я пазя с живота си, господарю Келсайър. Обещавам ви.
Келсайър се усмихна и сложи ръка на рамото му.
— В такъв случай вече ми става мъчно за онзи, който дръзне да се изпречи на пътя й.
Сейзед наведе почтително глава. Изглеждаше безвреден, но Келсайър познаваше силата, която криеше в себе си. Малцина мъже, аломанти или не, биха издържали в двубой с разярен Пазител. Вероятно по тази причина Министерството се бе заканило да изтреби тяхната секта до крак.
— Е, добре — въздъхна Келсайър. — Захващайте се с обучението. Лорд Венчър организира голям бал в края на седмицата и готова или не, Вин трябва да е там.
10.
Изумителен е броят на народите, обединили се зад нашата кауза. Все още има несъгласни, разбира се — и някои кралства, за съжаление, бяха изгубени във войни, които не успях да спра.
И все пак това всеобщо обединение е величествено, заслужаващо уважение. Ще ми се народите на човечеството да не се нуждаеха от подобна ужасна заплаха, за да започнат да ценят мира и сътрудничеството.
Вин вървеше по една улица в Пукнатините — един от многобройните лутаделски скаа бордеи — със спусната качулка. По някаква причина топлата сянка на качулката й се струваше по-поносима от червеникавата слънчева светлина.
Крачеше прегърбена, свела поглед към земята, придържаше се към едната страна на улицата. Тукашните обитатели, с които се разминаваше, се държаха по същия начин. Никой не вдигаше глава, нито пристъпваше с лъчезарна усмивка. В бордеите подобно поведение би изглеждало подозрително.
Почти бе забравила колко потискащ може да е Лутадел. Седмиците, прекарани във Фелисе, я бяха накарали да свикне с дърветата и чистите стени. Тук нищо не беше бяло — нямаше белостволи трепетлики, нито измит гранит. Само чернилка.
Сградите бяха изцапани от безбройните несекващи саждопади. Въздухът бе задимен от огнищата на ковачниците и от хилядите кухненски комини. Паважът, вратите и ъглите бяха покрити с пепел — изглежда, никой не си даваше труда да мете купчините.
„Колкото и да е странно, нощем всичко изглежда поне малко по-ярко и чисто“ — мислеше си тя, докато завиваше зад следващия ъгъл. Подмина няколко просяци, седнали на камъните с протегнати за милостиня ръце: молещите им гласове не трогваха изгладнелите и мършави минувачи. Размина се с група работници, които крачеха със сведени глави, скрили лицата си под шапки или качулки. От време на време срещаше патрули на градския гарнизон с пълно бойно снаряжение: нагръдници, шлемове и черни наметала в добавка към оръжията — за да изглеждат колкото се може по-заплашителни. Те бяха живото олицетворение на волята и властта на лорд Владетеля в един район, който принудителите по правило се гнусяха да навестяват. Войниците от гарнизона ритаха просяците, за да се убедят, че наистина са сакати, спираха минувачите и ги разпитваха защо не на работните си места и въобще се държаха нахално и предизвикателно. Когато наближи поредния патрул. Вин се присви и ускори крачка. Изглеждаше достатъчно дребна, за да я вземат за хлапак, и този път войниците отново не проявиха никакъв интерес към нея. Тя свърна зад следващия ъгъл и продължи по засипана с пепел уличка, в чийто край имаше гостилница.