Гай-джин (Част I)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част I)». Краткое содержание книги:
Това не е исторически роман, а художествена измислица. Много от събитията се споменават от историците и в самите исторически трудове, но невинаги са свързани с истински случки. Това не е роман за някоя реална личност, която е живяла или се предполага, че е живяла, нито за някоя съществувала компания. Запазил съм истинските имена на кралете, кралиците и императорите, както и на няколко генерали и други видни личности. Освен това съм разигравал историята — мястото, начина, хората, причините, времето на събитието, — така че да подхожда на моята реалност и може би по този начин да разкажа истинската история на това, което е било и е отминало.
Тайърър се излегна, забрави за тетрадката, мозъкът му вреше. Почти машинално (малката книжка укийо-и, която бе скрил в куфарчето си, стоеше отворена) той започна да изучава илюстрациите. Рязко я върна на мястото й.
„Няма смисъл да гледам тези мръсни рисунки“ — помисли си, изпълнен с отвращение. Свещта вече се стичаше. Той я духна, легна си, усети познатата болка в слабините.
„Какъв щастливец е Андре. Очевидно си има държанка. Навярно е чудесно дори и само половината от това, което той ми каза, да е истина.
Чудя се, дали ще мога да си намеря и аз някоя? Мога ли да я купя с договор? Андре каза, че мнозина го правят тук и наемат малки къщички в Йошивара, тайни и дискретни, ако човек така иска. Говори се, че дори посланиците имат по една. Сър Уилям със сигурност ходи там поне веднъж в седмицата — мисли си, че никой не знае, но всички го шпионират и му се смеят — само холандецът нямал, според слуховете бил импотентен, и руснакът, който открито предпочита да изпробва различните къщи…
Да рискувам ли, ако мога да си го позволя? Накрая Андре ми намери специална причина: «Да научите японския бързо, господине, опознайте креватния речник — това е единственият начин».“
Последната мисъл, която го обзе, преди да заспи, беше: „Чудя се защо Андре е толкова любезен към мен, толкова словоохотлив. Рядкост е французин да бъде толкова откровен с англичанин. И, странно, той не спомена нито веднъж Анжелик…“
Беше преди зазоряване. Ори и Хирага, изцяло скрити под дрехите на нинджа, излязоха от бърлогата си в парка на храма, огледаха Легацията и затичаха безшумно надолу по хълма, по дървения мост и по алеята. Водеше Хирага. Видя ги едно куче, изръмжа, хвърли се към тях и умря. Изкусната малка дъга на меча на Хирага бе мигновена: замахна с огненото острие почти в движение. Ори внимателно го последва. Днес раната му започна да гнои.
Хирага спря в сянката на някаква ъглова къщурка.
— Тук е безопасно, Ори! — прошепна той.
И двамата мъже бързо смъкнаха дрехите на нинджа и ги натъпкаха в торба, и Хирага я преметна на гърба си; облякоха си невзрачни кимона. Хирага изчисти старателно сабята си, като използва копринено парче, което носеха всички фехтовачи, за да предпазват остриетата, после пъхна меча в ножницата.
— Готов ли си?
— Да.
Хирага отново поведе напред, ориентирайки се без грешка в лабиринта, подслоняваше се, където можеше, колебаеше се на всяко открито място, докато не се увереше, че са в безопасност; не биваше да бъдат забелязани от никого, после се втурваше, устремен към техния безопасен дом.
Двамата наблюдаваха Легацията от ранна утрин, будистките свещеници се преструваха, че не ги виждат; още щом ги забелязаха, разбраха, че двамата не са крадци, а и Хирага се бе представил, съобщил им бе и целта им: да шпионират гай-джин. Всички свещеници бяха фанатични ксенофоби и настроени срещу гай-джин, които отъждествяваха с йезуитите, все още техния най-омразен и плашещ ги враг.
— О, вие сте шиши, тогава заповядайте — рече старият монах. — Никога няма да забравим, че йезуитите ни съсипаха или че шогуните Торанага са жива напаст.
Тайро Накамура, който бе наследил властта, я разшири извънредно много и противопостави будистките свещеници и йезуитите, подлагайки ги на преследване, страдания и убийства. После дойде Торанага.
Торанага, толерантен към всички религии, но не и към чуждестранното влияние, следеше всички покръстили се даймио, които се бяха борили първоначално срещу него в Секигахара. Три години по-късно стана шогун, а две години след това се отказа в полза на сина си Судара, но запази действителната власт — стар установен японски обичай.
През живота си държеше изкъсо йезуитите и будистите, елиминира или неутрализира католическите даймио. Синът му, шогунът Судара, затегна юздите, а синът му, шогунът Хиронага, довърши така внимателно съставения план в шогуната, с който той официално постави извън закона и под заплахата от смъртно наказание християнството в Япония. През 1638 шогунът Хиронага разруши последния бастион на християнството в Шимабара, близо до Нагасаки, където няколко хиляди роднини, трийсет хиляди селяни и техните семейства се бяха разбунтували срещу него. Онези, дето не искаха да се откажат от вярата си, бяха разпънати на кръст или съсечени незабавно като обикновени престъпници. Само една шепа се отказаха. После насочи вниманието към будистите. За един ден реши да приема дарове от всичките им земи и така ги окова.
— Заповядайте, Хирага-сан, Ори-сан — рече отново старият монах. — Ние сме за шиши, за соно-джой и срещу шогуната. Свободни сте да дойдете или да си тръгнете, когато желаете. Ако ви е нужна помощ, кажете ни.