Отпусни му края
- Автор: Потър Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Драйчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Отпусни му края». Краткое содержание книги:
— Какво ще кажеш за GAP? — попита Франки.
След като излязоха от магазина, оставяйки всеки член от персонала да сгъва и преподрежда всички дрехи, в които бе успяла да се побере Рита, те стояха на тротоара и чакаха светофарът да светне зелено. Необичайно примерна, Рита отказа да пресече на червено, за да не получи нова глоба, и вместо това се опитваше да види дали някой известен седеше зад волана на розовия корвет кабриолет, който спря до червеното ферари, форсирано от достатъчно стар и плешив мъж, че да се перчи толкова.
— Сходни блузи в плодови цветове и три четвърти панталони? — Рита направи гримаса на предложението на Франки. — Отиваме на парти в Бевърли Хилс, не на гости при съседите.
За първи път й се искаше да жертва любовта си към масовата кичозна мода за нещо по-елегантно и висококачествено. Имаше чувството, че това парти ще бъде възможност да създаде контакти, думи, които постоянно чуваше прошепнати от устните на хората като тайната на успеха в Холивуд. Досега единствените хора, с които бе създала контакт, бяха приятелите сърфисти на Мат, хотелските шофьори и мексиканците, които опаковаха покупките й в бакалията. Нищо чудно, че типът мъже, с които излизаше, най-често приличаха на косматото пиле от рекламата на KFC.
Светофарът светна зелено и те пресякоха, опитвайки се да избегнат тълпа японски туристи, въоръжени с широко обективни фотоапарати „Nikon“ и огромни, преливащи от коледни подаръци пазарски чанти. Явно вече се бяха снимали пред хотел „Бевърли Уилшир“, където се намираше апартаментът на Ричърд Гиър във филма „Хубава жена“.
— Идеята е да отидем и да ги разбием — продължи тя, докато наблюдаваше покрита с диаманти блондинка в леопардово трико, която беше претърпяла толкова много лифтинг процедури, че лицето й изглеждаше като постоянно изложено на силен вятър. Тя изскочи от розовия корвет заедно с пекинеза си и се вмъкна в „Картие“ за още дрънкулки. — Какво ще кажеш за магазина ето там? — посочи Рита нагоре по улицата към огромен, триетажен стъклен монолит.
— Версаче? — Франки беше изумена. Какво, по дяволите, беше станало с Рита? Откога тя носеше дизайнерски дрехи? Тя предпочиташе Топ Шоп и всяко оскъдно облекло за под двадесет долара.
— Това не е ли малко извън финансовите ни възможности? Лиз Хърли вероятно може да си позволи гардероб, пълен с техните дрехи, но не мисля, че тя разполага с нашия бюджет.
— Говори за себе си — сопна се Рита. Беше взела решение още при споменаването на Лиз Хърли. — Щом е достатъчно добро за нея, тогава е достатъчно добро и за нас.
Без да усети, че беше разбрала намека погрешно, тя се отправи с уверена крачка напред по тротоара — глезените й се клатушкаха ритмично върху тънките токчета.
Когато лъскавата врата от опушено стъкло се отвори от намусена персона в червеникавокафяв костюм, Франки разбра, че е подлъгана от измамно чувство на сигурност за пазаруването в Бевърли Хилс. Нямаше никаква политика на посрещане и любезност тук. Нямаше поздрави, лъчезарни усмивки, захаросани униформи и тих джаз от уредбата, както в GAP. Вместо това ги лъхна мъртвешка тишина, нарушавана единствено от тържествения припев на бенедиктински монаси от уредбата и киселите физиономии на продавачките италианки, разпръснати наоколо като статуи.
Без да усеща резкия спад в температурата, който не беше предизвикан от климатика, Рита се вмъкна вътре и започна да обикаля магазина, като разопаковаше блузки с пайети от предпазната хартия и смело сваляше от закачалките им симетрично пришити парчета плат, които трябваше да минат за рокли.
— Ами това?
Дръпна от закачалката прилепваща по бедрата бродирана рокля и я вдигна пред себе си. Около метър и половина се влачеха по пода — явно Донатела не правеше модели за ниски хора.
Франки не отговори. Това не беше мястото да пробваш за удоволствие, да разбъркваш прилежно сгънати пуловери или да избираш къси поли и да се провикваш:
— Хей, виж, това ще бъде страхотно с новата блуза по врата от „Кокай“.
Не. Не. Не. Тук беше като в музей. Място, където да вървиш бавно, да шепнеш и да сочиш. Тук клиентите гледаха, но не пипаха, освен ако не бяха много богати или не беше самата Лиз Хърли. А Рита не беше нито едното.
— Хмм, може би не. Изглежда малко обикновена. — Рита щеше да метне роклята обратно на закачалката, когато една от продавачките се материализира до нея и освободи дрехата от хватката й, сякаш спасяваше ценна вещ от лепкавите пръстчета на непохватно бебе.