Вината в нашите звезди

На паркинга имаше само две коли. Спрях до неговата. Отворих вратата. Осветлението в купето се включи.

Огъстъс седеше на шофьорското място, покрит със собственото си повръщано и притиснал ръце към мястото, където сондата влизаше в стомаха му.

— Здрасти — смотолеви той.

— Божичко, Огъстъс, трябва веднага да те заведем в някоя болница.

— Моля те, хвърли само един поглед.

От миризмата ми се повдигаше, но въпреки това се наведох напред, за да разгледам мястото точно над пъпа му, където сондата беше поставена по хирургически път. Кожата на корема му беше топла и силно зачервена.

— Гас, мисля, че мястото е инфектирано. С това няма да мога да се справя. Но защо си тук? Защо не си у дома? — Той повърна, като нямаше сили дори да извърне глава от скута си. — О, скъпи — промълвих аз.

— Исках да си купя пакет цигари — измърмори той. — Изгубих стария. Или просто са ми го взели. Не съм сигурен. Обещаха да ми купят други, само че… исках да го направя сам. Да направя поне едно нещо сам.

Погледът му бе вперен право напред. Извадих безшумно телефона си и погледнах надолу, за да набера 911.

— Съжалявам — казах аз.

— Деветстотин и единайсет, от каква спешна помощ се нуждаете?

— Здравейте, намирам се на пистата на Осемдесет и шеста и „Дич“ и тук имаме нужда от линейка. Любовта на живота ми има стомашна сонда, която не функционира.

Той вдигна поглед към мен. Беше ужасно. Сърцето ми се късаше да го виждам такъв. Нямаше дори помен от стария Огъстъс Уотър с кривите усмивки и незапалените цигари — сега мястото му бе заето от едно отчаяно, лишено от достойнство човешко същество, което седеше свито под мен.

— Това беше. Вече ми е забранено дори да не пуша.

— Гас, обичам те.

— Защо не мога поне да бъда нечий Питър ван Хутен? — Той удари немощно по волана и звукът на клаксона се смеси с плача му. После отметна глава назад и погледна нагоре. — Мразя се мразя се мразя живота си мразя го ненавиждам се мразя този живот мразя го мразя го по дяволите искам просто да умра.

Според установените норми на жанра Огъстъс Уотър запази чувството си за хумор до самия край, не измени на куража си нито за миг и духът му продължи да се рее във висините подобно на горд орел, докато светът не се оказа тесен за неговата жизнерадостна душа.

Но това беше самата истина: една злочесто момче, което отчаяно копнееше да не е злочесто, което крещеше и плачеше, докато в кръвта му течеше отровата на една инфектирана стомашна сонда, която го поддържаше жив, ала не достатъчно жив.