Шифърът на Джеферсън
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #7
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 9789547692763
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шифърът на Джеферсън». Краткое содержание книги:
Тя му подаде банкнота от петдесет долара и той благодарно кимна.
Двете патрулни коли бяха пред нея, а третата отзад. Всичките с шофьори зад волана. Веднага улови любопитните погледи зад себе си. Плътно прилепналите джинси отново свършиха работа.
– Ще ви помоля за една услуга – подхвърли на служителя до себе си тя.
– Слушам ви.
– Бихте ли задържали отворена онази врата? – попита тя и посочи изцяло остъкления вход на хотела.
Малоун изпълни заповедта на полицаите и се обърна с гръб. Най-важното беше пистолетите да останат в кобурите си. И засега се справяше.
– Каква е тая работа? – подхвърли през рамо той.
– Вие сте обект, към който ФБР проявява интерес – отвърна полицаят, докато хващаше китките му. – Искат да разговарят с вас.
– Защо тогава не са тук?
Натискът върху китките му се увеличи.
– Що за име е Котън? – подхвърли един от полицаите.
Стъклената врата на петнайсетина метра вляво от тях се отвори и през нея нахлу грохотът на мощен мотоциклет.
– Дълга история – отвърна Малоун.
Очите му се спряха на Касиопея, която бе яхнала мотоциклета на няколко метра от входа. На устните му се появи усмивка. Как да не я обича човек?
Касиопея завъртя ръчката на газта и мотоциклетът реагира с мощен рев. Кратка справка е огледалото за обратно виждане показа, че ченгето зад волана на третата патрулка продължаваше да оценява задните ѝ части, без да се интересува от намеренията ѝ. И със сигурност не обръщаше никакво внимание на хотелския служител, който държеше стъклената врата отворена. Тя завъртя волана надясно, включи на първа и рязко подаде газ. Гумите изсвистяха и моторът се стрелна към фоайето.
Нокс се изправи пред екипажа, който се беше събрал пред затвора точно в седем сутринта. Присъстваха 204 души от всичките 214. Останалите не бяха в града. Никой не си позволяваше да пренебрегва свикването на общо събрание.
Нито едно от трите деца на Хейл не се намираше в имението – факт, който осигуряваше пълна секретност. Охраната наблюдаваше заключения портал с помощта на видеокамери, които щяха да запишат и самото изпълнение на наказанието. Това беше свещената земя, на която членовете на Общността се бяха събирали още от самото ѝ създаване. Хиляди мъже бяха стояли тук по различни поводи в продължение на двеста и петдесет години. За изслушване на решения, засягащи всеки един от тях, за погребване на капитани, за избор на боцмани… Или както днес – да присъстват на поредното наказание.
Хейл инспектираше лично подготовката на затворника. Искаше да бъде сигурен, че ръцете му са здраво завързани, а в устата му е напъхано парче плат. Нямаше да допусне никакви предсмъртни слова или пристъпи на гняв. Наказанието трябваше да бъде изпълнено бързо и чисто. Но дълбоко в себе си изпитваше тревога от това, което беше казал този човек. Той беше помолил за разговор насаме и капитанът беше удовлетворил желанието му. Няколко минути един срещу друг, само двамата.
А думите му наистина бяха тревожни. В това нямаше никакво съмнение.
Обърна се към колегите си капитани, които се бяха скупчили в далечния край на двора. Затворникът беше завързан за боров ствол в центъра, заобиколен от екипажа.
Хейл направи крачка напред.
– Този човек беше осъден за предателство. Наказанието му е смърт.
Направи кратка пауза. Дисциплината изисква заповедите не само да се изпълняват, но и да се запомнят. После се обърна към капитаните.
– Имате право да посочите начин за изпълнение на наказанието.
Това беше една от вековните традиции на Общността, която все пак предлагаше някакъв избор: оковаване във вериги и затваряне без храна и вода – нещо, което отнемаше време. Увисване от мачтата, изцяло на милостта на природните стихии. Това ставаше по-бързо. Бой с камшик? Още по-бърз способ, защото кожените възли убиваха за броени минути.
В днешно време също имаше избор.
Обесване. Разстрел. Удавяне.
– Удлинг! – извика Хейл.
41.
Вашингтон, окръг Колумбия
Изправен до самострелящото устройство, Уайът чу стърженето на ключа в ключалката и видя завъртането на топката. Андреа Карбонел щеше да влезе всеки момент. Дали ѝ минаваше през ум, че ако се върне у дома, може да умре? Вратата се отвори. Найлонът просвири и се опъна. Куките се извиха на трийсет градуса, после на четирийсет, четирийсет и пет. Вече беше изчислил, че спусъкът ще се задейства при ъгъл от шейсетина градуса. Подпря вратата с крак и преряза кордата с ножичката, която извади от джоба си. Той отмести подметката си и вратата се отвори.