Бягащият ловец

Следобеда вече бе доволен от новата конструкция и все пак му отне още няколко часа да привърже тръстиката към сала, да изгради нова рамка и след това да оплете останалата като поддържащо скеле. Задели четири дълги пръта, с които да затисне пласта листа, който всъщност щеше да пази от дъжда. Стига другият изобщо да домъкнеше обратно мързеливия си задник, разбира се. Беше минал цял ден. Колко време е нужно да се съберат малко листа и да се намерят няколко шибани клона? Бяха в гора, мамка му, не беше чак толкова трудно.

Двойникът му се появи от гората час преди стъмване. Беше вързал с бръшлян на гърба си огромен наръч листа и зад него се влачеше импровизирана шейна от клони, натоварена с подходящи за горене съчки. Рамон беше длъжен да признае, че не е лош товар за човек с ранена ръка и без нож. Другият смъкна товара си до реката, клекна и загреба шепа след шепа вода. Високо горе корабите на енье висяха в небето.

— Добре си се справил — подхвърли Рамон.

— Бива — отвърна уморено другият мъж. — Може би трябва да затегнем някак дървата за огъня, та да не паднат.

— Прав си.

Другият огледа сала и потърка лицето си с ръка. Рамон се приближи и застана до него.

— Стабилно е — каза мъжът. — Добра конструкция. Само че май е малко, мм?

— Не го мислех да сме и двамата вътре едновременно. Един от нас ще трябва да стои на кърмата. Спим на смени. Нещо такова.

— А ако вали?

— Тогава който кормува се мокри — отвърна Рамон. — Или се бутаме двамата вътре все едно, че ще се опъваме.

— Мокрим се значи. Добре. Ножът у теб ли е?

Протегна ръка. Рамон пусна увитата в кожа дръжка в шепата му.

— Благодаря — каза мъжът.

А след това рязко се обърна и опря върха на острието в гърлото на Рамон. Очите му бяха присвити и гневни, устата — изкривена в широка усмивка, в която нямаше нищо добронамерено. Изражението, което беше видял европеанецът — Рамон беше сигурен в това.

— Така — процеди мъжът през зъби. — А сега ще ми кажеш ли какво по дяволите си ти?