![Светилата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/7/2/9/svetilata-bg-download.jpg)
Светилата [bg]
- Автор: Катън Елинор
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-19-1
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Светилата [bg]». Краткое содержание книги:
През 1866 година младият англичанин Уолтър Муди отива да си опита късмета в Нова Зеландия, която е обхваната от треска за злато. Но още първия ден попада в компанията на дванайсет непознати мъже, които са се събрали, за да разнищят три странни престъпления, извършени в един и същи ден: най-богатият човек в града е изчезнал безследно, една жрица на любовта е посегнала на живота си, а в дома на пропил се несретник е открито огромно съкровище. Постепенно се изяснява, че в сложната плетеница от лъжи, предателства, тайни и интриги са замесени всички. И че нищо не е такова, каквото изглежда, всичко е обвито в тайнство точно както при звездите, осеяли нощното небе.
Оттогава Карвър му беше продал общо към килограм и половина опиум. Отказваше да му доставя повече от половин килограм на курс, тъй като (съвсем откровено беше обяснил) предпочитал да държи аптекаря „на къса каишка“, за да не му дава възможност да препродава големи количества и да трупа печалба от посредническата си дейност. (Като продаваше опиум на Ах Сук, Причард всъщност правеше точно това, но Карвър не беше в течение на споразумението му с китаеца, тъй като рядко се задържаше в Хокитика и аптекарят не си беше направил труда да го осведоми.) Опиумът пристигаше във вид на смола, опакована в хартия и прибрана в тенекиена кутия като тези, в които се съхраняваше чай.
Причард взе от тезгяха едно парцалче и захвана да чисти мръсотията под ноктите си, като разсеяно отбеляза, че са станали за изрязване.
Дали Карвър би посмял да примеси опиума с отрова, преди да му го достави? Причард можеше да стрие смолата и да я направи на лауданум, можеше да я продаде на малки дози на различни клиенти или пък да я използва за собствена употреба. Вярно, че Карвър и Анна бяха в обтегнати отношения, той веднъж я беше пребил от бой. Но дори и да искаше да я убие с опиума, нямаше как да е сигурен, че част от него ще стигне в нейните ръце. Причард въртеше между пръстите си топченце кал. Не, абсурдно беше да приеме, че някой би разчитал на план с толкова много неясноти. Карвър може и да беше негодник, но не беше глупак.
След като отхвърли това предположение, аптекарят се насочи към второто: опиатът да е бил примесен с отрова, след като Ах Сук го е дал на Анна Уедърел. Не беше невъзможно някой да проникне в стаята ѝ в „Скарата“ и да пъхне нещо в опиума. Но въпросът отново беше защо. Защо му е било да слага отрова в опиума? Защо не е убил уличницата по друг, по-лесен начин, като я удуши, да речем, или ѝ счупи врата, или я пребие до смърт?
Признал поражението си, Причард насочи мислите си към нещата, които интуитивно знаеше, че са верни. Беше сигурен, че Анна Уедърел не е разкрила цялата истина за събитията от четиринайсети януари. Беше сигурен, че някой е използвал наскоро лулата, която тя криеше в стаята си. Беше сигурен също така, че тя самата е престанала да употребява опиум, очите и движенията ѝ показваха извън всякакво съмнение, че е трезва като монахиня. И тези непоклатими според него предпоставки налагаха само един възможен извод.
— По дяволите! — прошепна той. — Тя лъже… прикрива някого.
И така продължи целия следобед.
По някое време взе рецептите и поради липсата на друго занимание, което да отвлече мислите му, се залови за работа. Не държеше сметка за отминаващите часове, докато към настоящето не го върна тихо почукване на вратата в лабораторията. Той се обърна — с изненада отбеляза, че светлината е помръкнала и се спуска здрач — и видя на прага Албърт, служителя на Нилсен, задъхан и със смутено лице. В ръката си държеше писмо.
— А, бележка от Нилсен — рече Причард и се приближи.
Беше забравил за разговора си с търговеца и задачата, която му беше възложил: да намери златаря Кю и да го разпита за откритото в дома на Кросби Уелс злато. Саможивецът напълно му беше изхвръкнал от ума заедно с богатството, вдовицата и изчезналия Стейнс. Колко незабележимо се въртеше светът, когато човек потънеше сам в мислите си.
Аптекарят бръкна в джоба на престилката за монета, но Албърт се изчерви и като вдигна длани, за да покаже, че честта да донесе писмото е напълно достатъчна за него, извика:
— Не, господине, не!
Албърт беше сигурен, че това е най-вълнуващият ден в живота му. Преди няколко часа работодателят му се беше върнал от китайското селище в Кънери тъй превъзбуден, че на влизане едва не изтръгна вратата от пантите. Написа бележката, която чиновникът носеше, със страстта на симфоничен композитор, посетен от музата му. Запечата я лошо, покапа се с восък, изруга, връчи сгънатия дебел лист на Албърт и каза дрезгаво: „Причард. Занеси го колкото се може по-бързо“. В преддверието на лабораторията Албърт сви писмото на фуния и като напрегна очи, успя да различи няколко думи, които според него говореха за някакъв небивал заговор. И сега не беше на себе си от мисълта, че работодателят му е съучастник в престъпление.