Разнищи ме

— Затова появата му тук е била такова голямо събитие — размишлявам на глас.

— Именно.

— Но нали мислеше баща си за мъртъв? — питам Адам. — Каза ми, че е починал.

— Само да вметна — обажда се Кенджи, — че още гласувам за варианта "мълчанието е злато". Просто да си кажа. За да сте наясно. Изразявам мнение.

— Така си мислех — проронва Адам, без да ме поглежда. — Така ми бяха казали.

— Кой? — пита Кенджи. Хваща се в грешка. Настръхва. — Мамка му! Добре де. Добре. Хубаво. Любопитно ми е.

Адам свива рамене.

— Вече всичко започва да ми се изяснява. Всички загадки около живота ми. Колко трудно ни беше с Джеймс. След като майка ни почина, баща ни изобщо не се прибираше, освен ако не искаше да се напие и да пребие някого. Явно е водил съвършено различен живот някъде другаде. Затова постоянно ни е оставял сами с Джеймс.

— Нещо не ми се връзва — коментира Кенджи. — Не това, че баща ти е гадняр, ами цялата картинка. Щом с Уорнър сте братя, ти си на осемнайсет, а Уорнър е на деветнайсет, а пък Андерсън никога не се е разделял с майката на Уорнър…

— Родителите ми не са се женили — казва Адам и очите му се ококорват, докато произнася последната дума, сякаш всички липсващи парчета от пъзела най-сетне си идваха на мястото.

— Бил си извънбрачно дете? — казва Кенджи с отвращение. — Ух, не се засягай, ама не мога да си представя, че Андерсън би завързал пламенна любовна авантюра. Направо е откачено.

Адам изглежда така, сякаш се е превърнал в ледник.

— Божичко — прошепва той.

— Добре де, но защо му е изобщо да се забърква в любовни авантюри? — чуди се Кенджи. — Никога не съм я разбирал тая глупост. Щом не си щастлив с една жена, просто я напусни. Не ѝ изневерявай. Прав ли съм? — Изкисква се. — Естествено, че съм прав. Не е нужно да си гений, за да се досетиш. Така де — поколебава се той, — предполагам, че е било любовна авантюра. — Забил е поглед в предното стъкло на танка и не вижда изражението по лицето на Адам. — Може и да не имало нищо общо с любовта. Може да е било просто поредната мъжка заигравка, ако раз… — Усеща се и млъква. — Мамка му! Видяхте ли, ето защо не говоря с хората за личните им проблеми…

— Любов беше — казва Адам, едва дишайки. — Нямам представа защо не се е оженил за нея, но знам, че я обичаше. За нас никога не му е пукало — добавя, — но тя беше друго нещо. Всичко правеше единствено заради нея. Малкото пъти в месеца, когато се прибираше, ме караше да стоя в стаята си. И да пазя тишина. Трябваше да почукам на собствената си врата и да поискам разрешение да изляза дори за да отида до тоалетната. И винаги побесняваше, когато майка ми ме пускаше. Не искаше да ме вижда, освен ако не беше наложително. На мама ѝ се налагаше да ми носи вечеря тайно, за да не ѝ се развика, че ме прехранвала и не оставяла нищо за себе си. — Казва той, клатейки глава. — А положението се влоши още повече след раждането на Джеймс.

Адам мига, сякаш ослепява.