Юлиан [bg]
- Автор: Видал Гор
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Юлиан [bg]». Краткое содержание книги:
— Може би си искрен. Аз обаче… е, признавам, че имам слабост към оракули. — Той замълча многозначително. Това бе достатъчно. Още една дума, и престъплението щеше да бъде извършено. Със закон е забранено да се запитват оракули кой ще бъде следният император. Това е впрочем отличен закон. Иначе кой би се подчинявал на един владетел, ако е известно кога ще умре той и кой ще бъде наследникът му. Трябва да призная, бях смаян от откровеността на стареца. Но същевременно ми беше драго, че има доверие в мен.
— Предсказано ли е? — Аз бях не по-малко дързък. Излагах се на опасност, като по този начин се надявах да му докажа искреността си.
Той кимна.
— Не денят, нито годината, просто фактът. Но ще бъде трагедия.
— За мен? Или за държавата?
— Никой не знае. Оракулът не каза точно. — Той се усмихна. — Те рядко казват нещо точно определено. Питам се защо толкова им вярваме.
— Защото боговете действително говорят чрез сънища и откровения. Това е факт. И Омир, и Платон…
— Може би. Така или иначе открай време сме свикнали да им вярваме… Познавах цялото ти семейство. — Той откъсна разсеяно един стрък от изгорялата трева; старческите му ръце бяха прошарени с дебели вени. — Констанс беше слаб. Но имаше добри качества. Разбира се, не би могъл да се мери с Констанций. Но ти си равен на императора.
— Не казвай това.
— Аз просто отбелязвам. — Неочаквано той се обърна към мен: — Имам някакво предчувствие, Юлиане, че смяташ да възстановиш култа на старите богове.
Дъхът ми секна.
— Прекалено много си позволяваш. — Гласът ми потрепери въпреки твърдия ми тон, който би направил чест и на самия Констанций. Рано или късно човек научава цезаревския похват: внезапната промяна на тона, която напомня за тоягата и брадвата, които държим вдигнати над поданиците си.
— Може и да е така — каза спокойно старецът.
— Съжалявам, не трябваше да ти говоря тъй. Ти си мой учител.
Той поклати глава.
— Не, ти си мой господар; или скоро ще бъдеш. Само искам да ти помогна. Да те предупредя, че въпреки всичко, което Максим ти разправя, християните са вече победили.
— Не вярвам! — С ожесточение и съвсем безразсъдно започнах да му доказвам, че всъщност от населението на римската държава само една малка част са галилеяни.
— Защо ги наричаш галилеяни? — попита ме той, като прекъсна разпалената ми реч.
— Защото „той“ е от Галилея.
Прохерезий четеше мислите ми.
— Боиш се от думата „християнин“, защото тя означава, че тези, които се наричат така, са наистина последователи на един цар, на един велик господар.
— Едно наименование не може да промени същността им — казах аз, измествайки въпроса. (Но той беше прав. Това име е опасно за нас.) Продължих да излагам доводите си: — По-голямата част от цивилизования свят не е нито галилеянска, нито елинска, а някъде по средата. Съвсем основателно мнозинството от хората мразят галилеяните. Прекалено много невинни жертви са били дадени при безсмислените им верски разпри. Достатъчно е да спомена убийството на владиката Георгий от Александрия, за да припомня на четящите тези редове за свирепостта на галилеяните не само към враговете им (те ги наричат „нечестиви“), но и към последователите им.
Прохерезий се опита да ме обори, но въпреки че той е най-красноречивият човек на нашето време, аз не исках да го изслушам. Освен това той доста неубедително — нещо странно за такъв изкусен ретор като него — защищаваше галилеяните и това ме кара да подозирам, че не е от тях. Подобно на мнозина днес, той е някъде между елинизма и новия култ на смъртта. Не смятам, че просто се страхува и не иска да се обвърже нито с едните, нито с другите. Той наистина е объркан.
— Старите богове, изглежда, действително са ни изоставили; винаги съм допускал възможността боговете да престанат да се занимават с човешките дела, колкото и да е ужасно да се признае това. Но философията не ни е изневерила. От Омир до Платон и чак до Ямблих философията определя истинските богове в тяхната многоликост и мощ; те всички произтичат от истината, те са множество, което се съдържа в единния Бог. Или както писа Плотин: „По своята природа душата обича Бога и се стреми да се слее с него.“ Докато съществува човешката душа, съществува Бог. Това е толкова ясно.
Давах си сметка, че държа реч пред най-красноречивия човек на света, но не можех да спра. Дремещите наоколо ученици се понадигнаха и ме загледаха изненадано. Сигурно са помислили, че съм луд, тъй като размахвах ръце, както често правя, когато се разпаля. Но Прохерезий продължаваше да се държи благосклонно към мен.