Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Нашите питомни диваци са готови, доколкото разбирам? — попита Елл-Нестра.
— Не ги наричай така — предупреди го Вейлин, ядосан от лекотата, с която го провокираше Щита. „Изглежда, поражението и унижението са лоши учители.“
— Моите извинения, милорд. Макар че трябва да се съгласите, че са лоши моряци.
— Че кой може да ги вини? — обади се Рева, чието лице беше почти толкова сиво като на Норта. — Готова съм да се бия с половината свят само и само да сляза от това корито.
— Корито ли? — Щита се врътна насреща ѝ с престорена ярост. — Милейди обижда най-прекрасния кораб, завладяван някога от мелденейска сабя. Даже бих ви предизвикал, ако не бяхте само една слаба жена.
И прие с усмивка светкавичния шамар, който тя му отвъртя, и я разсмя отново с поклон, преди да се отдалечи, за да заповяда на помощник-капитана да събере боен отряд. „Мислех, че поне тя ще е недосегаема за чара му“, помисли си горчиво Вейлин.
— Хората ти готови ли са? — попита я.
Тя посочи с глава нагоре и Вейлин видя стрелци, скупчени в гнездата на двете корабни мачти. Един мъж в предното гнездо се наведе да им помаха и Вейлин позна Брен Антеш. Долови известно нетърпение в движенията на стрелеца.
— Мисля, че твоят лорд на стрелците гори от желание да се присъединиш към тях — отбеляза той.
— В такъв случай ще остане разочарован — отвърна тя спокойно.
Той не каза нищо; изглеждаше неуместно да я предупреждава, като се имаше предвид мисията им. „Безумен риск“, беше я нарекъл граф Марвен, не без основание. Вейлин погледна двата кораба, които ги следваха, единствените волариански съдове, пленени от мелденейците по време на кратката им кампания, всеки от тях натъпкан с още сеорди. Зад хоризонта чакаха всички кораби, които бяха успели да реквизират за толкова кратко време, трийсет съда, натоварени с още горски жители и три полка от Кралската гвардия, включително Вълчите бегачи. Каймакът на тази нова армия, заложен на карта с очакването воларианците да проявят високомерие.
Щита беше пристигнал във Варинсхолд един ден след Белорат с големия си флагман, натоварен с крадени припаси, и изрази смайването си, че не са успели да пленят кораб със същия размер и конструкция като собственото му наскоро придобито чудовище.
— Все едно се биехме с огледален образ — каза той на Лирна. Обичайната му възбуда бе донякъде притъпена и за разлика от повечето хора, той не проявяваше такава склонност да я зяпа в лицето. — Само дето го командваше някакъв глупак. За съжаление пожарите, които разпалихме в него, се оказаха прекалено големи и той потъна, заедно с доста свободни мечове, ако се съди по писъците.
Точно тогава се беше зародила идеята, събуждайки инстинкти, който Вейлин мислеше, че е загубил заедно с песента си. „Те очакват близнака на «Буревластен» във Варинсхолд.“ Той размишлява върху нея един ден и една нощ, преди да потърси одобрението на кралицата.
— Нямаме достатъчно кораби за цялата армия — напомни му тя.
— Но имаме достатъчно, за да завладеем пристанището, а от него зависи дали Варинсхолд ще устои, или ще падне. Освен това брат Кейнис ще предаде на ренфаелската войска посредством брат Лерниал, че трябва да атакуват в Средзимната нощ.
— Шансовете — поклати глава тя. — Даже ако тези ренфаелци, които и да са те, ни се притекат на помощ, шансовете пак не са в наша полза. Марвен е прав, рискът е прекалено голям.
— Не и за сеордите — каза той. — Не и ако те извършат първата атака с помощта на стрелците на лейди Рева. Пристанището ще бъде завладяно за час.
— Толкова ли си впечатлен от храбростта и бойните им умения?
Вейлин си спомни за куритаите в онзи ден, под шибащия дъжд, бързи и смъртоносни, които обаче изглеждаха като мудни дечица, докато горският народ разбиваше редиците им.
— Вие не ги видяхте при Алтор, ваше величество — каза официално. — Кралице, като Военачалник ви казвам, че това е единственият начин Варинсхолд да падне в ръцете ни до края на годината…
— В името на Отеца — върна го към действителността шепотът на Рева. Тя стоеше до перилата, докато завиваха покрай южния нос и пред погледите им се разкри Варинсхолд.
В първия миг Вейлин беше убеден, че са доплавали, за да освободят една развалина — целият южен квартал изглеждаше така, сякаш се състои от купчини тухли и почерняло дърво. Но когато се приближиха, започна да различава познати сгради, все още възправящи се сред отломките: домовете на търговците над пристанището, северното крило на двореца, едва забележимо през разсейващата се утринна мъгла, а в центъра — тъмния чукан на Черната твърд, където Вейлин се надяваше, че аспектите са още живи.